Да изтриеш срама (си) от тотемите

 

 

 

Колко ли е трудно да си човек ако си забравил? Хората от миналото разбират живота единствено като тотеми, като каменни купчини, с които да бележат “важните неща”, които никога не са човешки или невидими. Истинският материалист не разбира никога света освен чрез силата да своята уникална дактилоскопия, осезавайки физически.

Днес сутринта, по някаква телевизия, партийният началник Янаки е търсел спасителни аргументи в полза на балансирането на образа на екс кмета-насилик. Защо ли? Кой и какво защитава? Миналото, бъдещето, истината, трие срама от лицето на столетницата или срама на кастата на “богоизбраните”?

Днес комунистите-социалисти от Стрелча решили да трият надписите с имената на провинилия се колега, явно щедър дарител. Точно по същия начин са действали и новите фараони в Древен Египет към своите предшественици, така е правил и Сталин, триейки снимките на “изчезналите” другари. И Хитлер е бил същият.

Ако бях Миков или Станишев, щях да отида при момичето и да предложа помощ, без да каня медиите и платените ПР експерти. И питайки как да помогна….

Но и без пр опаковки – картината си остава същата – в едно малко градче, където всичко е ясно, един от богоизбраните “сгафил” и трябва да бъде отлъчен от групата на победителите докато е време. За да няма промяна, защото и отлъчващите, и отлъчваният са се надушили отдавна и ако не беше “изцепката” на чичото, всичко щеше да си е същото. Животът свършва с края на Първа програма, досущ като в оня песен.

Тея хора нямат и капка човечност в себе си. Гузността им ги прави дори не смешни или жалки. Загубената елементарна човешка чувствителност няма как да се присади обратно в мислите. Прекрачиш ли една невидима граница – връщане няма. Има само “продължаваме напред”.

Има само компенсации и примитивни инстинкти на лично оживяване.

Нищо ново. Стрелча е България, за съжаление, а чичо Иван има много имена и лица, и много безличия-колеги.

А грамадата се трупа, нямаща нищо общо с паметниците, на които ще изчезне името на щедрия дарител, по случйност, отявлен русофил.

Новина: Общинарите единодушно взеха званието на екскмета почетен гражданин

11 общинари в Стрелча единодушно отнеха званието “почетен гражданин” на бившия кмет Иван Евстатиев. Към тях се присъединиха включително и съпартийците на Евстатиев от БСП. Освен това общинарите решиха името на Евстатиев да бъде заличено от всички културни паметници в града, където то фигурира. (фактор)

Циганска история

 

Една от немногото разлики между възрастните и зрелите, отговорните и децата, незрелите е наличието на мисли в главите за бъдещето.

Втората е опитът, способността да се учиш от грешките си и да се промениш.

Третата разлика, произведена от втората е неспособността да подреждаш нещата по важност, гледайки напред, в бъдещето. И се объркваш лесно, защото си мислиш, че мислиш, а всъщност мислите са по детски наивни, не хващат цялата картина, която винаги е проста, когато светът е устроен просто. Защото е по-лесно да си дете, дори и побеляло.

В човешката, уж зряла представа за света има една голяма пробойна – ние винаги мислим, че когато виждаме един човек, който е с побелели коси или видимо възрастен, то той непременно е зрял и разсъдлив. За съжаление, ние научаваме за тая грешка в представите ни трудно или никога. Възрастен никога не значи зрял, говорещ прекрасно, не значи умен. Пищещ прекрасни текстове не значи мъдрец.

Имах работник един ром/циганин. Той имаше работа, заплата. Един ден ми каза – дай ми пари на заем – да оправя покрива на къщата, ще имам трето дете. Дадох му.

След седмица идва посрамен, охка, пухка, върти очи нагоре, встрани – извинявай, ама имах рожден ден, цялата махала почерпих, навеждайки глава, добави взех и пари от лихвара, всички ми се радваха и ми честитиха празника, който бе цяла нощ. С какви пари черпи го попитах? С парите за покрива. Помогнах му пак, но и това не помогна. Останах кредитор, вечен.

Не виждам разликата между моя бивш работник и България днес.

Той, ром, ние, българи. За да не бъда разбран грешно – има всякакви българи и роми, не само такива от моята история, но продължавайки да живеем така нас ни чака светлото прозрение, че трябва да порастнем в колективната си представа за общ живот.

Инак, историята с “моя” ром имаше своето логично продължение – разделихме се. Всеки тръгна по пътя си. И с България ще е същото – насила хубост не става. Едни два и половина милиона избраха живота на възрастните, с плановете, трудностите и с отговорността пред себе си, децата си и бъдещето. А тези хора, очевидно доста зрели, мислят и за близките си в България. Именно тези Българи пращат парите, които спасяват живота на много Българи, избрали да живеят в земния ни рай, все по-бивш днес.

Кой ром, кой Българин, кой патриот, кой зрял, кой умен, кой побелял мъдрец – обърках се.

За камъните

 

 

 

В нормалните държави когато се спънеш в един камък, никой не отива пак да го ритне за да псува майките на лошите, които са го поставили на пътя му, който е неизменен и традиционен – по пътеките на дедите, завещали ни пътечката.

Тук, по европроект, ще асфалтираме пътечката, наричайки я път, а камъкът ще остане на мястото, по средата на тясната лента. За да напомня и идващите поколения за столетията наш героизъм – да псуваме и да не се променяме.

И да има прекрасен повод да сме истински, дълбоко вярващи си жертви на еврогейте дето са ни накарали да асфалтираме пътя до камъка, станал паметник на мъката без която ние просто не можем да живеем.

Да заобиколиш, да попиташ какво правят другите по света – нема нужда. Нас са ни дали пари, акъл им не искаме. И сме си супер.

А да се усмихнеш и да имаш идея, в полза на другите, си е чиста проба провокация на нашата версия на здравия разум. Усмихнеш ли се, това е заговор, това е твърде двусмислено, вероятно опасно.

Бърчи вежди, гледай страшно, говори познати мантри или извънземни за света комбинации от думи и си готов властелин на миналото и свещените камъни, заобиколени с път.

За честността на докторите

 

 

 

България днес се намира в спора дали на болния от рак трябва да му се каже истината или по хуманни съображения, трябва да се премълчи цялата картина. И дали истината за диагнозата може да отключи спасителните сили на остатъците от имунната система на Болния или ще утежни положението му.

Колкото и да искаме да сме позитивни, ако сме честни към бъдещето на България, ние трябва да си признаем – шестнайстата република на неживия СССР, макар и не случила се номинално, е факт. Ние продължаваме да мислим, че мантрически и огнените текстове, вайкания или фантастически законови промени, ще променим България.

Без икономика, която да произвежда печалба, в обмен с модерния и успешен свят и крепяща се на свободната инициатива и модерна енергичност на млади хора, ние ще затихваме и никакви позиви или прес-съобщения, революционни призиви няма да ни помогнат да проимаме отнякъде лесни пари. Правосъдната е реформа е съществена, но не е единствената реформа, панацеята, която ще промени икономическото бъдеще на България. Без ясни икономически, реалистични цели, постигнати през модерни средства, ние ще продължаваме да бъдем следващи сценария на непризната днес диагноза.

Лесните пари свършват. Идват “трудните”, онези, които се случват заради интелигентността и иновациите, заради усилията на хиляди “анономници”, които не говорят политически, но работят за себе си и за обществото.

Илюзията, че има къс, магически път към общия успех е убиваща ни. Векът е XXI-ви, светът, който не познаваме, живеейки си в идилията, се крепи на икономически интереси. Моралът, който бе изпуснат от сметките и за който сега всички се сещат не функционира извън правилата, които са се наложили в света. Нашата десетилетна обърканост се крепи на идеологически мантри, които подвеждат рационалността, в която си мислим, че живеем.

Все повече се доближаваме до нежелания, отбягван момент на тъжната истина за нашата диагноза. Обществен сепсис – разпад на имунната система. Страхът от истината не отменя диагнозата. Болестта има има само едно качество – евлюира, развива се, по познатия от науката сценарии. А лекарите, ако са честни, признават истината, не само на близките, но и на Болния. Всичко останало е терапия с витамини и съгревающи компреси или срещи с гледачки и откриватели на светло бъдеще.

Болестта ни е икономическа, а политическите символи само замъгляват публичните мисли, защото всички разбираме от политика, а твърде малко разбират от истинска, съвременна икономика и правилата й, които нямат нищо общо с практикуваните като правилни днес в България. А всяка прилика с кризата в Русия, съвсем не е случайна.

Дори незабелязани, най-политическите новини днес са новините за цените на петрола. Руската “формула” на Българските Еврофондове.

Най-лошото на света е да чуеш истината, такива вестносци никой не ги обича. Нямам подобни претенции – нито да съм жертва, а още по малко – откривател на очевидното за здравия разум.

Диагнозата ни е безкрайно проста: крещяща нужда от истина, фатална забрава, че думата реформи, крие все по-страшни признания от нужни радикални промени на правилата.

Но истината чука,трещи, не просто в липсващите новини, а все повече по вратите на главите ни, очите ни.

Надуваемия дворец на виртуалната демокрация

 

 

 

Откакто започнаха забравените днес, а малко по-късно след началото им и обладани, протести от Юни 2013, ние говорим, ручейки, за едно и също. За чувството за безвремие, за безсилието да се променим – оглеждайки се в институциите – плода на 26 години фалшива “демокрация”. Търсейки оживяването на България – през стари правила и действия да очакваме нови, учудващи резултати.

Свят на фалшивия оригинал, плод на съвъкулението на нестръгналия си в главите ни комунизъм и пълното неразбиране, че демокрацията е преди всичко лична отговорност пред другите, и най-вече разговор в себе си – за онова, което ще дадеш, за да получиш. Без прецакване, претаковане, опраскване и минаване на другия, щото е много тъп. А нашата изключитеност ни дарява с изключителни права.

И правила, валидни за всички, без изключение. И платени данъци.

И ако има нещо, което трябва да признаем само пред себе си, в тишината на своите мисли – потопът от нашите десетилетни малки компромиси с общото, с онова което не е мое и не ми пука за него ни докара до днешната картина на колективна погнуса.

Днешна България се събира в образа на оня дето тупа от прозореца си боклуците, хвърляйки ги на “ничия” двор, а после щастливо слага килима в хола и е щастлив от домашната чистота и уюта, от умението си да е велик чистофайник. Псувайки или порицавайки другите “мръстници” и хора без хигиена…

А общото? Вълци го яли.

Тея, другите, сме ние. Тея, ние, сме другите.

Този цирк дето не е и цирк вече, а е он-лайн трагедия, е наш. Самозачислили сме си го – през избираните лидери, през подвеждащите медии, през малките компромиси, през наивноста ни, слабостта и липсата на знания. И най-вече – през комунизма, който стои навсякъде в ролята ни на анонимни.

Четена по друг начин нашата “демокрация” бе игра, в която БКП и хилядите й преродили се нейни деца изиграха Българите, с помощта на Русия. Едни два и половина милиона си тръгнаха погнусени, останалите, ние просто вием на умряло.

Договорът, че има комунизъм, игран по уникални съветски “демократични правила”, свършва. Животът го денонсира – по чисто фискални причини – парите, поддържажи надуваемия дворец на виртуалната демокрация, свършват. Оттам идва драмата, усещана все повече от всички.

Усещането за несправедливост, все по всеобщо, е простия вътрешен, емоционален, неосмислян дълбоко (все още) превод, че има нещо дето не е както трябва, но не ни се иска да си признаем и за нашата, лична и обща вина. И е болезнено, и реагираме по лесния начин – сочейки с пръсти не себе си. По-лесно е, но не помага.

Без общо, искрено, открито действие, България няма как да се промени за добро.

Вечен живот на заем, през илюзии и кредити, няма. Наследниците на всички дългове, намиращи се над земята, ще плащат за привършващия карнавал.

Искаме или не, ние трябва да си признаем. Ще плащаме заедно – дълговете и дългът пред живота ни и пред живота на децата ни, утрешна, а и все по-днешна, тресяща се, България, са наши.

Вицче

 

 

Днес идва един куриер и ми носи писмо от партньор. Мъж на неговите +/-50, делничен, небръснат. Гледам го, гледа ме подозрително в сивите ми дрехи и ме мери леко, с едно наум.

- Аз съм собственикът, спокойно, му рекох.
- И аз съм собственик, не ме гледай, имах агенция за реклама, ама няма работа и нося пратки – бе отговорът му.

Разбрахме се, шефовете се разбират бързо.

Лифта, лифтването и пътищата към успеха

 

 

Продължавам да се учудвам защо най-простото – да бъдеш човек се оказва най-трудното за всеки, които дори за миг си помисли, че е различен, надигнал се дори с милиметър над повърхостта където крачат другите, тези “оказали се под него”.

Вероятният, простият, логичният отговор е само един – различността, онова, което храни нашата индивидуалност не вижда други територии, които да позволяват получаването на окуражителни сигнали за ценността си от средата. И тогава, примитивното, което също обича значимостта, трансформира себе си във власт или в нейна симулация.

С други думи липсата на свобода и усещане за свободни територии, през честно състезание и с ясни правила, избират властта и нейните разнообразни мимикрии като гарантирано успешен лифт към успеха, който понякога си е живо лифтване, разкрасителна операция със силикон, надежди за вечна младост и оправдана гордост при селфито, неминуемият финал на мъката към временната среща с отминалата, по-ранна дата от преживяния живот.

И ако има едно гарантирано образование, осъзнато или не като такова, онова в телевизора, където стоят важните и успелите, масовият избор се оказва лифта на властта.

Без оглед – мога, зная, учил съм, заслужил съм успеха си с труд и усърдие.

И с логичната липса на критична самооценка, увенчваща, подпечатваща самовнушението за “богоизбраността”, тоест различността за която копнеем, осъзнато или не.

Учестеното дишане на времето

 

 

 

Ако има нещо, за което трябва да сме искрено радостни в тези наистина трудни за разгадаване времена, то е онова неслучило се до днес в животите ни прочистване. Изпитанията, провокациите, изненадите, възникващите хиляди въпроси в мислите са само началото на една гигантска промяна на света около нас и неговото индивидуално наше, лично копие.

Както никога до сега събитията искат отношение, оценка и само готовите да приемат промяната могат да си позволят тежестта на произнасянето на своята оценка. Светът се отръсква по миналото и от валидните доскоро (а дори и днес) “верни” представи, лица, модели.

И ако нещо се случва наистина – това е едно гигантско пренареждане и проверка кой е млад в мислите си и кой е честен да вижда фактите, търсейки мястото си сред привидната неподреденост. Кой е готов да погледне фактите в очите, колкото и да не удобно или приятно по досегашнитте представи.

Времето и усещането ни за него сякаш спряли до преди миг, сега буквално летят, препускат, увличайки ни към бъдещето.

Не помня в своите съзнателни години такъв могъщ поток от събития, които като пазена вода от изпусната, напукана и сринала се стена на огромно водохранилище да помитат така устремно всичко по пътя си.

Думите и мислите ни едва ли могат да поберат и опишат това усещане за промяна – една огнена смесица от страхове, любопитство, носталия, прилив на живот – едно събрало се в огнен концентрат усещане за раздяла с миналото.

Време тест за разума, буквално живот в окото на урагана, за който сме гледали научно-популярни филми само.

На нас ни се падна честта да го живеем. Времето, което не е за всеки пожелал да живее с миналото като вечно състояние на света заради което е и драмата на непривикналите да дишат живота, гледайки като мач на екрана.

Светът все повече живее вдишвайки дълбоко, изпускайки миналото шумно и издишайки през ноздрите на събитията.

Оставени на самотек, емоциите убиват

 

 

 

Не зная още колко дни, седмици, месеци или години ще ни трябват да разберем, че животът ни на разтревожени, тресящи се, живееещи от слух до слух или от интрига до интрига ще трябва да има край.

България и лидерите й упорито не искат да научат, че тресен от страхове народ не ражда, не събира, че такава земя е избягвана от умните и онези, които градят бъдещето си през планове и имат големи мечти. В такава земя живеят само слаби, беззащитни, зависими от майката-държава, хора, чийто живот е изцяло покровителстван от някой. Такава земя напомня повече детска градина отколкото на свят на зрели, отговорни и мислещи възрастни.

В такава земя непорастналите убиват и малкото пожелали да имат лице и да носят отговорност за живота си, споделяйки правилата на всяко нормално, функциониращо през ценности и успешно съобщество на не прости тела.

Мечтата да си само жив не ражда добро бъдеще на един народ. Където и да погледнем успешните народи не живеят като нас.

Около нас има потресающа, заразна наивност, че само с мантри, с добри намерения нещо се случва – ей тъй на, заради факта на нашата мечтателност и заслужената ни роля на народ с велика история. Никой никому не дава бъдеще заради миналото или подвизите на предците. Светът живее днес, сега, в момента, градейки, мислейки, творейки, планирайки онова, което не се вижда от днешния хоризонт.

Нищо от това, което виждаме около нас не се е случило от само себе си. Картината на днешния ни живот е заслужена награда, лоша или добра, логична реакция на миналото и алхимията на илюзиите ни, с които уж правехме днешното, сегашното, настоящото.

И колко и страстно да кълнем света, ние трябва да се сетим – ако днес правим същото, което творихме вчера, резултатът ще е същият, но утрешен с видимостта. Пак толкова противен.

Това са думи на Айнщайн – верни за науката и резултатите на научните експерименти, те са хиляди пъти по-верни за живота.

Няма безплатно или неплатено самозалъгване. Единственото сигурно е, че дозата реалност, която ще ни събуди, ще расте.

Оставени на самотек, емоциите убиват. А ако не се върнем в себе си, в смисъла на живота, осъзнавайки нашата чупливост, някой ден нищо няма да има смисъл. Това са го разбрали успешните народи – тези, при които отиват българските емигранти (бежанци).

Истинският живот е едно пътуване. За едни, успешните, това е път към бъдещето, за другите, вечните жертви, пътят е също гарантиран – към миналото.

Всичко е толкова просто, че е дори невидимо.

Световно загрижените ни мисли

 

 

При все че не успяваме, ние се борим като истински лъвове да разрешим всички международни конфликти, да имаме изградени задълбочени, професионални позиции по всички животрептущи въпроси по глобуса.

Накрая, след като светът се успокои и благодарение на нашата будна активност и при условие, че сме живи и здрави, че има държава и някаква остатъчна популация, ще се сетим и за местната ни драма.

Продължавам да мисля, че борбата за мир по земята, пролетарския интернационализъм и силното желание да помогнем на всички нещастни и угнетени (на думи) ни помага да забравим локалните си абсурди.

Малкият ни свят живее в истинската локална упойка за разума и тотално безразличие към тялото на България.

По добро доказателство, че комунизмът не си е тръгнал, не виждам.