Днес комунистите-социалисти от Стрелча решили да трият надписите с имената на провинилия се колега, явно щедър дарител. Точно по същия начин са действали и новите фараони в Древен Египет към своите предшественици, така е правил и Сталин, триейки снимките на “изчезналите” другари. И Хитлер е бил същият.

Ако бях Миков или Станишев, щях да отида при момичето и да предложа помощ, без да каня медиите и платените ПР експерти. И питайки как да помогна….

Но и без пр опаковки – картината си остава същата – в едно малко градче, където всичко е ясно, един от богоизбраните “сгафил” и трябва да бъде отлъчен от групата на победителите докато е време. За да няма промяна, защото и отлъчващите, и отлъчваният са се надушили отдавна и ако не беше “изцепката” на чичото, всичко щеше да си е същото. Животът свършва с края на Първа програма, досущ като в оня песен.

Тея хора нямат и капка човечност в себе си. Гузността им ги прави дори не смешни или жалки. Загубената елементарна човешка чувствителност няма как да се присади обратно в мислите. Прекрачиш ли една невидима граница – връщане няма. Има само “продължаваме напред”.

Има само компенсации и примитивни инстинкти на лично оживяване.

Нищо ново. Стрелча е България, за съжаление, а чичо Иван има много имена и лица, и много безличия-колеги.

А грамадата се трупа, нямаща нищо общо с паметниците, на които ще изчезне името на щедрия дарител, по случйност, отявлен русофил.

Новина: Общинарите единодушно взеха званието на екскмета почетен гражданин

11 общинари в Стрелча единодушно отнеха званието “почетен гражданин” на бившия кмет Иван Евстатиев. Към тях се присъединиха включително и съпартийците на Евстатиев от БСП. Освен това общинарите решиха името на Евстатиев да бъде заличено от всички културни паметници в града, където то фигурира. (фактор)

Третата разлика, произведена от втората е неспособността да подреждаш нещата по важност, гледайки напред, в бъдещето. И се объркваш лесно, защото си мислиш, че мислиш, а всъщност мислите са по детски наивни, не хващат цялата картина, която винаги е проста, когато светът е устроен просто. Защото е по-лесно да си дете, дори и побеляло.

В човешката, уж зряла представа за света има една голяма пробойна – ние винаги мислим, че когато виждаме един човек, който е с побелели коси или видимо възрастен, то той непременно е зрял и разсъдлив. За съжаление, ние научаваме за тая грешка в представите ни трудно или никога. Възрастен никога не значи зрял, говорещ прекрасно, не значи умен. Пищещ прекрасни текстове не значи мъдрец.

Имах работник един ром/циганин. Той имаше работа, заплата. Един ден ми каза – дай ми пари на заем – да оправя покрива на къщата, ще имам трето дете. Дадох му.

След седмица идва посрамен, охка, пухка, върти очи нагоре, встрани – извинявай, ама имах рожден ден, цялата махала почерпих, навеждайки глава, добави взех и пари от лихвара, всички ми се радваха и ми честитиха празника, който бе цяла нощ. С какви пари черпи го попитах? С парите за покрива. Помогнах му пак, но и това не помогна. Останах кредитор, вечен.

Не виждам разликата между моя бивш работник и България днес.

Той, ром, ние, българи. За да не бъда разбран грешно – има всякакви българи и роми, не само такива от моята история, но продължавайки да живеем така нас ни чака светлото прозрение, че трябва да порастнем в колективната си представа за общ живот.

Инак, историята с “моя” ром имаше своето логично продължение – разделихме се. Всеки тръгна по пътя си. И с България ще е същото – насила хубост не става. Едни два и половина милиона избраха живота на възрастните, с плановете, трудностите и с отговорността пред себе си, децата си и бъдещето. А тези хора, очевидно доста зрели, мислят и за близките си в България. Именно тези Българи пращат парите, които спасяват живота на много Българи, избрали да живеят в земния ни рай, все по-бивш днес.

Кой ром, кой Българин, кой патриот, кой зрял, кой умен, кой побелял мъдрец – обърках се.

И да има прекрасен повод да сме истински, дълбоко вярващи си жертви на еврогейте дето са ни накарали да асфалтираме пътя до камъка, станал паметник на мъката без която ние просто не можем да живеем.

Да заобиколиш, да попиташ какво правят другите по света – нема нужда. Нас са ни дали пари, акъл им не искаме. И сме си супер.

А да се усмихнеш и да имаш идея, в полза на другите, си е чиста проба провокация на нашата версия на здравия разум. Усмихнеш ли се, това е заговор, това е твърде двусмислено, вероятно опасно.

Бърчи вежди, гледай страшно, говори познати мантри или извънземни за света комбинации от думи и си готов властелин на миналото и свещените камъни, заобиколени с път.

И правила, валидни за всички, без изключение. И платени данъци.

И ако има нещо, което трябва да признаем само пред себе си, в тишината на своите мисли – потопът от нашите десетилетни малки компромиси с общото, с онова което не е мое и не ми пука за него ни докара до днешната картина на колективна погнуса.

Днешна България се събира в образа на оня дето тупа от прозореца си боклуците, хвърляйки ги на “ничия” двор, а после щастливо слага килима в хола и е щастлив от домашната чистота и уюта, от умението си да е велик чистофайник. Псувайки или порицавайки другите “мръстници” и хора без хигиена…

А общото? Вълци го яли.

Тея, другите, сме ние. Тея, ние, сме другите.

Този цирк дето не е и цирк вече, а е он-лайн трагедия, е наш. Самозачислили сме си го – през избираните лидери, през подвеждащите медии, през малките компромиси, през наивноста ни, слабостта и липсата на знания. И най-вече – през комунизма, който стои навсякъде в ролята ни на анонимни.

Четена по друг начин нашата “демокрация” бе игра, в която БКП и хилядите й преродили се нейни деца изиграха Българите, с помощта на Русия. Едни два и половина милиона си тръгнаха погнусени, останалите, ние просто вием на умряло.

Договорът, че има комунизъм, игран по уникални съветски “демократични правила”, свършва. Животът го денонсира – по чисто фискални причини – парите, поддържажи надуваемия дворец на виртуалната демокрация, свършват. Оттам идва драмата, усещана все повече от всички.

Усещането за несправедливост, все по всеобщо, е простия вътрешен, емоционален, неосмислян дълбоко (все още) превод, че има нещо дето не е както трябва, но не ни се иска да си признаем и за нашата, лична и обща вина. И е болезнено, и реагираме по лесния начин – сочейки с пръсти не себе си. По-лесно е, но не помага.

Без общо, искрено, открито действие, България няма как да се промени за добро.

Вечен живот на заем, през илюзии и кредити, няма. Наследниците на всички дългове, намиращи се над земята, ще плащат за привършващия карнавал.

Искаме или не, ние трябва да си признаем. Ще плащаме заедно – дълговете и дългът пред живота ни и пред живота на децата ни, утрешна, а и все по-днешна, тресяща се, България, са наши.

Разбрахме се, шефовете се разбират бързо.

С други думи липсата на свобода и усещане за свободни територии, през честно състезание и с ясни правила, избират властта и нейните разнообразни мимикрии като гарантирано успешен лифт към успеха, който понякога си е живо лифтване, разкрасителна операция със силикон, надежди за вечна младост и оправдана гордост при селфито, неминуемият финал на мъката към временната среща с отминалата, по-ранна дата от преживяния живот.

И ако има едно гарантирано образование, осъзнато или не като такова, онова в телевизора, където стоят важните и успелите, масовият избор се оказва лифта на властта.

Без оглед – мога, зная, учил съм, заслужил съм успеха си с труд и усърдие.

И с логичната липса на критична самооценка, увенчваща, подпечатваща самовнушението за “богоизбраността”, тоест различността за която копнеем, осъзнато или не.

И ако нещо се случва наистина – това е едно гигантско пренареждане и проверка кой е млад в мислите си и кой е честен да вижда фактите, търсейки мястото си сред привидната неподреденост. Кой е готов да погледне фактите в очите, колкото и да не удобно или приятно по досегашнитте представи.

Времето и усещането ни за него сякаш спряли до преди миг, сега буквално летят, препускат, увличайки ни към бъдещето.

Не помня в своите съзнателни години такъв могъщ поток от събития, които като пазена вода от изпусната, напукана и сринала се стена на огромно водохранилище да помитат така устремно всичко по пътя си.

Думите и мислите ни едва ли могат да поберат и опишат това усещане за промяна – една огнена смесица от страхове, любопитство, носталия, прилив на живот – едно събрало се в огнен концентрат усещане за раздяла с миналото.

Време тест за разума, буквално живот в окото на урагана, за който сме гледали научно-популярни филми само.

На нас ни се падна честта да го живеем. Времето, което не е за всеки пожелал да живее с миналото като вечно състояние на света заради което е и драмата на непривикналите да дишат живота, гледайки като мач на екрана.

Светът все повече живее вдишвайки дълбоко, изпускайки миналото шумно и издишайки през ноздрите на събитията.

В такава земя непорастналите убиват и малкото пожелали да имат лице и да носят отговорност за живота си, споделяйки правилата на всяко нормално, функциониращо през ценности и успешно съобщество на не прости тела.

Мечтата да си само жив не ражда добро бъдеще на един народ. Където и да погледнем успешните народи не живеят като нас.

Около нас има потресающа, заразна наивност, че само с мантри, с добри намерения нещо се случва – ей тъй на, заради факта на нашата мечтателност и заслужената ни роля на народ с велика история. Никой никому не дава бъдеще заради миналото или подвизите на предците. Светът живее днес, сега, в момента, градейки, мислейки, творейки, планирайки онова, което не се вижда от днешния хоризонт.

Нищо от това, което виждаме около нас не се е случило от само себе си. Картината на днешния ни живот е заслужена награда, лоша или добра, логична реакция на миналото и алхимията на илюзиите ни, с които уж правехме днешното, сегашното, настоящото.

И колко и страстно да кълнем света, ние трябва да се сетим – ако днес правим същото, което творихме вчера, резултатът ще е същият, но утрешен с видимостта. Пак толкова противен.

Това са думи на Айнщайн – верни за науката и резултатите на научните експерименти, те са хиляди пъти по-верни за живота.

Няма безплатно или неплатено самозалъгване. Единственото сигурно е, че дозата реалност, която ще ни събуди, ще расте.

Оставени на самотек, емоциите убиват. А ако не се върнем в себе си, в смисъла на живота, осъзнавайки нашата чупливост, някой ден нищо няма да има смисъл. Това са го разбрали успешните народи – тези, при които отиват българските емигранти (бежанци).

Истинският живот е едно пътуване. За едни, успешните, това е път към бъдещето, за другите, вечните жертви, пътят е също гарантиран – към миналото.

Всичко е толкова просто, че е дори невидимо.

Малкият ни свят живее в истинската локална упойка за разума и тотално безразличие към тялото на България.

По добро доказателство, че комунизмът не си е тръгнал, не виждам.