За историята и жертвите

Историята на света е история на жертвите. На доброволните и на истинските страдалци на пожелалите съзнателно ролята на “жертва”. Там някъде в този океан от история сме ние – истински жертви на “жертви”.

От подпалването на Райхстага през 1933 и подпалването на Партийния дом през 1990 са минали десетилетия. Между двете събития има странна свързаност – национал-социалисти дадоха урок на комунистите, контролирани от Сталин, изводът бе само един един – ние, комунистите, сме жертви. И Хитлер искаше да бъде жертва. После Сталин направи съюз с Хитлер. А Хитлер го нападна “вероломно”, Сталин и Съветска Русия бяха жертви. После сталинизмът победи, с решаващата помощ на “първоначалния” враг на Сталин – Запада. Национал-социализмът изчезна, останаха социализма и комунизма. Които продължиха да са жертви, на вече бившите си съюзници от Втората Световна Война. Една история на жертвата.

Оттогава до днес – ние живеем живота на управлявани от жертви. За да им бъде благодарни за ежедневното спасение от ролята ни на вечни жертви на едни дето само избранниците на важните жертви знаеха колко са “лоши”. И ний сме вечни жертви, а те – вечни спасители.

Оттогава – до днес, животът на България все се “въртял” покрай “съдбата” на партията на комунистите в България. Прочитът на всичко, което днес е написано официално е прочит на разказа за жертвата партия, която се “бори” със злото, “отстоявайки” интересите на народа. Живеейки в двойнствената роля на жертва в очите на “масите” и спасител на “онеправданите” от теб самия.

А всъщност – кой е народа, който е спасяван?

Оня, за който Левски пише в въпросителни? Оня, за който “партизаните” са “превзели” планините? Оня народ дето бе прочистван десетки пъти от “вражески елементи”? Или тоя “възторжен” народ дето ходеше по манифестации под строй? Или оня народ в Родопите, който от както се помни бере тютюн? Или народът е тоя народ дето “припечелва”, продавайки гласовете си на брокерите на гласове, вземайки кеш последното, от това което не може да вземе? Кой е народът – докараните в автобусите по митинги и партийни конгреси или оня, дето ходи по площадите, протестирайки?

Или народът са пишещите в Интернет, където има незаловена все още свобода или пък платените тролове, сеещи омраза и недоверие?

Или пък народът са хората в телевизорите, дето ръкопляскат за 30 лева ппд знака невидимите надписи “Аплодисменти” в слъчевите студия? Дали народът са повтярящите се лица от вестниците и от новините?

От кой ни спасяват днес социалистите, барабар с ДПС и беловласата и изнемощяла Атака?

От кой ще ни спасява и безцензурния цензуриран Бареков?

И защо ако има толкова много спасения и спасение за всички политици са неспасяемо нервни?

Кой подпапали Райхстага и Партийния дом? Те си ги запалиха самички. За да бъдат жертви. Хитлер е национал-социалист, а не само фашист. “Оригиналният” фашист е Мусолини! Пак те подпалиха историята в Партийния си дом.

Последно – днес кой “подпали” централата на БСП? Подпалиха си я самички, подтикнати от алчност и от  страхове за личното си бъдеще. Съветският бащица вече го няма, ама децата на партията са научили уроците на дедите си – пали, за да създаваш страхове. И да си жертва и спасител едновременно. Стар номер, който досега бе без-отказен. Неподготвени за времето и ненаучли урооците от предишния си “противопожарен” опит, днес те са безсилни да се само-угасят. А уж са всички историци, уж всичката история са я редактирали и писали само те? Или не са успяли да разберат истината за света днес, защото са наУчни или научЕни работници, а не научни умове?

Но времената се “промениха”. Старомодното гасене на партийни пожари с тулумбаджийски команди и впрегнати коне отминават. Сантименталното тичане след плискащите се бъчви и бягащите коне е отминало. Безвъзвратно.

Неразбралите не сме ние, народът, които и да сме. В историята няма присмиване, злорадство и иронии – там има само факти и уроци. И изводи – за трезвите умове. В разказът няма дума за стотиците милиони съдби на убитите, погубените по лагери, изселените жертви на жертвите. Те са “статистика” за “тях”. Цената, която платиха жертвите на “жертвите” – народа, които и да сме – тя сякаш едва сега се проумява. Но не от тях, а от народа, които и да сме.

Играта на вечна “жертва” свършва.

В историята има само една противопожарна иструкция – “не се гаси туй, що не гасне”. Животът се “неусетно” се е “променил”, за изпусналите новината – допечатка на старата история – няма. Тиражът свърши, изкупен бе в отминалото.

 

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>