Да чуеш мислите си

Защо хората сме точно толкова малки и жалки в мислите си колкото когато вярвяхме с едри крачки към светлото бъдеще? Защо не свършва комунизма или социализма у нас? Защо и днес, след близо четвърт век “свобода”, след натрупана “демократична практика” на “зрели” млади “демократи” няма отговори, които да ни дават надежда, а свряни в мислите се бунтуваме? Защо сме с усещания, че сме каскадьори без дубльори в сериал, на който не сме и масовка? Кой построи затвора ни, зад чиито стени обикаляме всеки ден, заобиколени от надзиратели с наднормено тегло и интелект като перце от възглавница? Кой ни посади в тази грозна, не наша саксия? Имаме ли присъда или сме заточеници на остров, който сами сме създали, прекъсвайки колективно и последната връзка със сушата на съседната цивилизация, “организирано” самоубиващи се?

А всъщност какво става в душите ни?

Въпросите, които ни идват в мислите се трупат и зад привидната им неорганизираност и спорадичност, зад тяхното страховито самовъзпроизвеждане и обърканост се крие оня прост процес, който наричат самоосмисляне, покаяние, търсене на прошка пред себе си.

Ако поискате да проследите една своя мисъл и нейния път във вас ще усетите, без да осъзнавате, величието на разума,  който ни е дарен и заради който сме милиони години на земята. И винаги ще разбираме, че бродещите в нас инстинкти се подчиняват на един – единствен – разумността да бъдеш жив, оградени от бодливите и страшни мисли за смъртта.

Всяка наша мисъл, която е завоевател в целите си, среща света и заобикаляите ни мисли на другите. И там някъде е ежедневната война, през която съществуваме. Тук някъде е срещата ни с инстинктите, които отминалото ни е “вменило” и ни е превърнало в безсилни затворници без присъда отвън, но препрочитали мислите си, ние препотвърждаваме обречеността. В този безконенчен (за сега кръг) сякаш няма изход. Събуждайки се, за кой ли ден ние си прочитаме “присъдата”, заемайки място в строя на самообречените. за радост на надзирателите и началниците им.

В тая привидно вечна картина има една невидима и растяща надежда. Битката между живота и смъртта е неравна. Несъвършенството на човешкото око и привидното безвремие са спасени от мисълта, от разумността на духа, които ни помагат да видим голямата картина и мястото си в нея. Напук на нашата “малкост” и “безсмислието” на деня.

Тук някъде в мислите-затворници на нас, “доброволните осъдени”, се раждат спасителните мисли за промяна. Някаква, лоша, добра, но поискана доброволно мисъл за промяна. Оттук започва и пътят към “другото”, непознатото, от страха от което мислите ни са държали заключени зад стените си. Тук някъде смирението и безсилието се преобразяват от стаена или явна злост в мисли за изхода на душата. Тук е началото на края на Присъдата, Тук е ключът, който е бил винаги в нас, но не сме “знаели”. Тук е и светлината, която очите ни и мислите ни са забравили в годините, превърнали дресираните мисли в инстинкти и слабост, а нас в атоматите, които “те” са поискали да бъдем. Това е дъното, което сме “търсили” и намераме едва днес. Но го намираме, през своето привидно безсилие.

Тук някъде в мислите се появява и Господ. Без лице, безплътен, неясен, Господ като мисли, пълни с надежда. Тук е слабостта, която се превъща в сила и тук някъде Смъртта загубва своята битка с Живота. И това началото на края на нашата “присъда”. Тук някъде е неназованото от обърканите до сега умове наше покаяние пред себе си. А после и пред другите.

В тези думи и зад привидния им задъхам патос се крие силата на ставащото днес в душите ни. Тогава всчките въпроси намират своите истински отговори – без страст, без викове и присъди. Точно в този много личен миг се ражда Промяната. Това е истинската ръжда върху лъскавото и “всесилно” Минало. Тук в мислите се прокрадва, а после избуява цветенцето на надеждата, подкрепено от вечния кръговрат – след всяка зима идва Пролет. Това поне е неминуемо вярно за всеки – и за прозрелият, и за онзи по пътя към прозението, и за онези дето не смеят да си го помислят днес.

Може би тук случва и друго чудо на нашите мисли – Животът е “заразителен”. “Може би” няма. Това е за неповярвалите, които са още по пътя към свободните си мисли.

Не ви каня, не ви съветвам, не ви убеждавам – чуйте своите мисли – там има от всичко това, за което си говорим.

Там е нашата свобода, там е ключът на надеждата, там е надеждата. След тях, сред тези свободни мисли, е свободата . Тук точно се ражда презрението ни към страстта към материалното. Тук точно се раждаме отново – в името на Живота.

А злото – то умира, “доброволно” избрало смъртта. И ние го виждаме всеки ден ако поспрем хода на страховете си. Злото, презряло себе си и безсилието си. Но неспособно да се промени. То не остъпва, обладано от миналото, пред което няма сили да махне от себе си. Ние не можем да издаваме присъди! Времето е истинския Господ. За злото вие не мислете в себе си, то само ще се срине, много скоро. Отдало се за последно на своя “култ” към смъртта, от който се е родило.

Чуйте своите мисли! В тези мои думи няма поза или нравоучителност. Светът на човешкото отдавна го е открил. Ние учим урока си днес. След десетилетия на лъжливи илюзии и привидни благополучия в малкото, след столетната война с човешкото у нас, ние се връщаме към себе си. През драма, която е винаги целителна. И раждаща ни пак. Пред нас, самите. Раждаме се в себе си и мислите си прошки към нас, самите. Има Господ е той е в нас. Там в храма му, “издигнат” в душите ни, се раждаме отново в името на Живота, заради който сме дарени с правото да мислим и живеем на Земята.

Чуйте своите мисли – там сте ние и силата, която търсим. И намираме – всеки сам, по пътя си.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>