Бенефисът на комунизма

Животът казват, бил театър. И всички ние сме били актьори на своята сцена. Банално вярно – ако живеем в свят по правилата на цивилизованите страни и истински сървайвър ако живееш дните си в днешна България. Страна, в която за мнозинството граждани, Шекспир е непознат футболист от Визшата(!) лига, а Станиславски – вероятно руският откривател на радиото и телевизията, взети заедно. И за “по-сигурно”.

А ние се разкъсваме и днес в “естетическите” си избори – между първата театрална постановка “Многострадална Геновева” и силиконените риалита. Между Шекспировия “Дъ Глоб” (The Globe Theatre) В Лондон и любителското представление във взаимното училище в Шумен. Между света и неговите днешни избори и сантименталността на безсилието и объркаността на лисващата ни модерност.

Ако има нещо, за което не можем да се оплачем в последните 12 месеца от живота си – то е “разнообразието” на театралния (ни) живот. В състезанието с Мелпомена (муза на трагедията и дъщеря на Зевс), политиците и кастата на слугите им ни устроиха серия от преиери, пърформанси и нови представления на открито, които превърнаха “традиционното” изкуство в общество на смешни любители.

От началото на 2013 България заживя живот, който напомня все повече клоунада отколкото истинско изкуство. Сякаш като от потоп над нас се изсипаха “оживялите” лица от “жълтата” преса, които междувременно бяха “верифицирани” през телевизионни шоу програми(риалитъ), влизайки (непоканени уж) в домовете ни през телевизорите. Успявайки да свалят несложните си маски на “нужния” Мунчо, онези, за които пресата употреби повече мастило отколкото за света. Помията, над която плувайки високомерно ни гледаше лицето на “политиката”. И сякаш всички са доволни.

Това бе само уветюрата на пропагандната “опера за пет гроша”, след което – от началото на 2013, към нас рукна потоп от политическо VIP реалити, след което VIP “гостите” от телевизора се “смълчаха” от уменията на политиците. Политиците победиха шутовете (си). Иззеха им инициативата, вярвайки повече на себе си.

Новият театрален сезон започна през 2013 с атентат пред камери със сигнален пистолет. След което жертвата не пожела да потърси истината си в съда, но пък майка му я потърси през курбан с две телета. Свидетелите по делото, делегати на конгреса на ДПС, снимами от десетки камери, са непотърсени за “спасяващия” лидера им бой над падналия “атентатор”. Доган си тръгна – обгърнат в Боянска политическа мъгла. И замълча. Тронът бе поет от придворният “лидер” Местан.

После театралният сезон “предложи” на зрителите “народни въстания срещу висок ток”. Накрая на постановката броя на протестиращите бе по-малък от броя на интервюиращите. Телевизиите не спряха да вземат интервюта от “арестувани” гъдулки, флейти и цигулки. Полицията пазеше. Капнаха три театрални капки кръв – премиерът не се противи много – за една нощ реши и даде оставка. Зрителите и протестиращите загубиха, но не го разбраха. Имат какво да губят още, а и имат в какво да се ограмотяват в осъзнаването в какъв театър са се вкарали.

После дойде костинбродската “премиера”. Пак съспенс, пак политическа пяна от устата на всички. Победителят загуби. Победеният управляват и днес.

От тогава до днес – България е непрекъснато премиери на представления, които се редуват от моно-спектакли – до батални постановки с предизвестен край. Театър без край. Тук някъде главните постановчици и продуцентите се “сгънаха”. Контролираният ритъм на представленията се забърза и старият актьорски колектив взе да “дъни”.

Някъде тук в разказа за театралния ни живот трябва да кажем две думи за най-масовия моно спектакъл за трима в историята ни. Станишев, Местан и Орешарски докараха масовката на своето безличие, робите си със стотици автобуси в София, за да имат основания да разказват за силата на своя буфосинхронизъм. Нахално надвиквайки се с истината, че са имали 35000 или 50000 объркани души. Купени за сандвич и водичка роби. Това представление напомняше масовките на филма “Хан Аспарух”, когато държавата, за да “увековечи” своята 1300 годишнина, снима войниците от армията си. Военната служба стана пак представление в името на пропагандата.

От началото на протестите – до днес театралното и политическото се сляха. Но истинската цена на “загубата” на класическият театър я плаща политиката, тоест България, ние.

Необучените в драматичното изкуство, облъчени от знанието на злото, лицата на най-скучните “актьори” започнаха да губят маските си по пътя към своя Край. Повиканите по тайния телефон за политически бедствия с номер ДС112 пред нас се “появиха” за своите политбенефиси Сидеров, Бареков, Янето, гимнастички, басти и отчаяните им поръчители, объркани от непознатите им закони на Станиславски, уплашени от светлината.

Последен (засега) предаде маската си на съхранение на прахта и миналото Петър Стоянов. Той “назначи” Станишев и Първанов в ролята на най-влиятелните “леви политици”, подкрепяйки ГМО елемента Бареков. Подмитайки набързо с адвокатското си слово миналото си на “непобеден авар”.

Театралния маратон не е свършил. Напротив – чакат ни все по-големи изненади. И ако в досегашния ни опит на зрители – седалките бяха без колани – сега виенскто колело на “естествените” въртележки ни здължава да затегнем коланите.

Отлитаме към небесата на политическото, разбирано тук като естетично грозно, въпреки безспорните успехи на естетичната медицина. Маските падат, “героите”, изпадат.

От римско време – до днес – „Sic transit gloria mundi“ (Така преминава световната слава). И ако не знаете  – при коронацията на новия папа в Рим тези думи се изричат три пъти от монах, държащ прът с горящ лен. Така се напомня на папата, че въпреки величествената церемония и управлението му, той си остава смъртен човек. Ще кажете – театър – да, така е, но връщаш и папата на земята, откъдето сме дошли всички.

И инак – всичко е много просто – другото име на Животът е постоянна промяна! С нови актьори. А маските са непотребни – актьорите ще трябва да играят с лицата си. За всички нас – животът не е театър.

Бенефисът на комунизма свършва.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>