Писмо до Сергей Стенишев. От Състудент

Дорогой Сергей,

Пиша ти от далечна Калифорния, Щатите. Тук живея от отдавна. Откакто едни милиони ( наши ) дойдоха тук.

Помниш ли ме не знам. Бяхме заедно в Москва, в Унивеситета. Ти си пишеше дисертацията за шинелите, аз – за зрелия капитализъм. Помниш ли я Маша, нашата съ-курсничка. Тази дето писа за ордените ? И тя е тук. Оженихме се. Тя с две деца от първия брак, другите две си ги направихме ние тук, в Щатите.

Чета в Интернет постоянно. И те виждам издигнал си се. Най-издигнатия от всички в курса си. Как стана така, Сергей ? Та ти само за мама говореше и търкаше очилцата. И все за татко ти говореше дето бил голям началник в слънчева България. Девойка не погледна.

Говорим и с други наши съ-курсници – и те са тук, в Калифорния. Всички казват – Серьожа ни засрами. А ние си мислехме, че само за шинелите, майка и татко си мислел. Справи се – от шинелите – до ПЕС – това не е за всеки. Не че помагат шинелите – мойта Маша за ордените писа – сега – в
нищото в Щатите.

Гледам те в Интернет, в сайта на ПЕС. Няма лъжа – ти си.

Чувам и за жена ти – по австрийските вестници станала известна. Издигнахте се, ей. Уж малка страна, губерния сте (помниш ни шегите от Москва) – пък гледай ни нас. Немили – недраги, по Калифорния се мотаем.

Тук криза ни налегна. Доларът трудно го докарваме, а този ток тук ни разорява. Чувам в твоята страна, дето не ти е родина – всичко по-евтино ставало. Токът – два пъти го сваляте – ти и тоя преди теб дето управлявате наша България. Не му знам името – куче даде на Путин. Това
знам само.

Искам да те питам – може ли да дойдем при теб? Аз, Маша и четирите деца да живеем в слънчева България. Знаем руски, знаем английски, знаем ги нещата. Чувам. че ядрени централи ще правите – и то руски – със сигурните руски технологии. Не като японците – горките – и последната я
затвориха. Ама то ясно защо – нищо наше, родно руско не искат. Знам го и царя ви – и той много натиска за ядрения ток. Гледам го на сайта му - през ден за ток говори. Руски, разбира се.

Та ми кажи – и аз съм социалист, и децата са социалисти, и жена ми, Маша, е социалистка. Нищо, че живеем в Щатите и че нашите са си комунисти. Те и вашите са си комунисти, знам. Ама нали се променихме всички.

Само ми кажи – кога да идвам – имам и некой и друг милион – и инвеститор (висш клас ставам). Чувам и че жителство давате лесно вече.

Ще се разберем – консултант, супервайзор, съдружник – всякакъв ще бъда. Дето се вика – за какво ги търкахме пейките в Университета в Москва заедно? Нали сме сънародници?

Чувам нещо – по улиците некакви хора демонстрации правели. Сто дни и повече не спирали. Ама гледам – вие сте си на власт. Юнаци сте вие. Дръжте фронта. Не се давайте.

Поздрави световно известния наш другар Орешарски. За него в златните страници на класовата борба има вече място. Молодец он!

Поздрави и другаря Миков.

Целуни Моника от Маша и децата.

От Калифорния светят и се виждат подвизите им в отстояването на класовите позиции!

С такива другари ще построим нашия капитализъм – For sure!

Молодцы вы!

Чакам с трепетни очаквания единствен отговор. Куфарите са готови.

С другарски поздрав на слънчева България от слънчева Калифорния,
Володя
P.S. Писмото бе получено в “редакцията” през октомври 2013. Поради отсъствие на трибуна, съдържанието му не бе огласено по подобаващ начин. Днес се предостави възможност и го публикуваме. Актуалността на текста, за съжаление, е останала. Засега.

This entry was posted in Uncategorized, България, политика by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>