Опорна удивителна: “социални мрежи”

Ако решим да помислим за времето, в което живеем, едно от първите неща, за които се сещаме са Интернет и социалните мрежи. Случило се преди секунда в мащабите на еволюцията на човешката цивилизация, правото на достъп до Интернет и социалните мрежи преобърна представите на всички, сменяйки светкавично и категорично материалния, социалния и духовния живот на света. Преобръщайки сериозно понятията център и периферия, давайки достъп на милиарди жители на земята до реалностите в точки, отдалечени на десетки хиляди километри.

Някъде в тази “история” е и нашата България. Мъчително променяща се, еволюираща през страдания, трагични и драматични съпротиви на цивилизационните процеси. Късайки сякаш от себе си “привързаността” си – като кървава операция без упойката на разума и разбирането за променящия се свят.

Има още един аспект от днешната промяна в живота ни, който остава (почти) незабелязан от всички нас. И който неусетно и за нас ни помага да се променим.

В годините преди и в които ние натрупахме в себе си обиди, самота, страхове и се превърнахме в мълчаливи наблюдатели или самоизяждащи се “домашни” демократи ние загубихме или никога не продобихме едно важно качество – способността да говорим публично, да споделяме пред хора своите мисли. Приели доброволно риска да чуем несъгласието и упрека. А после – ако имеме сили – да защитим мислите си и себе си в спор. Природната свеливост на “начетения” бе подменена от нахалната бъбривост на нечелия и арогантния “наглец”, за който последните десетилетия бяха направо благодатни, “урожай без край”.

Правото да говорят публично “придобиха”, “дарени” с него избранниците на “съдбата” – онези сиви, “разумни” и безлики в съдържателната част на словото хора, които “елитът” изЛъчи, изПъчи и “поръча” по ценоразпис, написан от поръчващите.

Сивият елит на “прехода” произведе друг, “словесен елит”, който имаще и има и до днес простата задача – да “обговаря” случващото се, примъквайки в тъмнината всеки разговор или мисъл за промяна.

Душите и мислите на “анонимните” една по една напускаха физически или с мислите си България, ставайки емигранти. Географски или духовни резултатът от тези масови емигрирания бе и е един – България опустяваше и опустява от своите истински, активни и обичащи я членове – оставаха тела, които досеха “бройки гласове” и “говорещи глави”, натруфени с очила, пришита им мъдрост и аури, обсипани в злато и ефирна “омая”. Оная омая, след която само часовникът с променените положения на стрелките си показва, че си живял. Но не и чувствал и разбрал какво ти е дало “видяното”. Пустинята ставаше все повече пустиня и губеше последните си оазиси на човешко и истинско общуване.

Появата на феномените Фейсбук и Туитер мъчително бавно (за хората) и драматичо бързо (за историята) промениха картината на България. Мълчалите отприщиха говоренето си. Събудените почти четвърт вековна гражданска дрямка “анонимни” жители на България се оказаха точно същите, които програмираният преход “забрави” в началото си.

Като всеки закърнял орган – гражданското говорене се оказа накрая на мълчанието си неумело, “куцо”, ръбато и нетолерантно. Деволюцията бе “научно” доказана и бе факт. Ние бяхме част от този анти-еволюционен процес, който бе единствената очевидна “награда” на пира на консуматорското, връхлетяло нас, панелените и кирпичени “строители на новото”.

Непризнато публично, но “консумирано” ежедневно, правото на отговор на всеки, който се почувства “неучастващ” в масовото говорене влезе в ежеднеието на милиони Българи. Съществуващите днес над 2.000.000 Фейсбук профили на Българи и близо 300.000 на Туитър са едно очевидно доказатекство за края на мълчанието на “безгласните”.

И ако за непристатените към социалните мрежи, този свят е невидими и мълчалив, за тези растящи близо два и половина милиона Българи това е мястото на тяхното бягство от скъпо платените шоу програми, от реалити идиотиите на вип сивотиите, от излъчващите страх, безизходица и катастрофичност медии, които се грижат ежеминутно мрака и мъглата да не “излизат” от душите на подопечните роби, които властта (която и да е тя) е искала да има и имаше допреди Интернет и растящите Фейсбук и Туитър. Точно толкова многобройни в страховете си и тревогите колкото резултатите на “изборите” по времето на “социализма” (който все бе на крачка преди “комунизма”) – 99.99 % от гласувалите бяха “За”.

Има още един “ефект”, който социалните мрежи донесоха на Българите и всички по света. Толерантността в общуването – във Фейсбук и Туйтер няма безнаказано “лошо”. Колкото и троловете и измислените самоличности да се крият за технологичните хитрости за “неизкусените” в тънкостите – в един миг когато ти “писне” – “екзекуцията” трае един миг. На един клавиш разстояние е всеки пожелал да тормози другите или да налага през нахалството си “мнението” на всезнаещ на полето на невидимата мини Агора или площад, които всеки “член” на социалните мрежи си е само-устроил. Тази малка “глътка” свобода е първата доза сила, която всеки искрено желае и търси.

Другата нова свобода, която Интернет и социалните мрежи родиха бе свободата да  избираш с кой да говориш. Магическата дума “Friend” във Фейсбук добави нова сила в кутииките на душите на милиони хора, добавяйки не само видимата си “витуална” мощ. Всъщност това е едно уж миниатюрно, но много силно ежедневно укрепване на вярата в душите ни, че “малкия човек” има власт.

Няма да влизам в детайли на един трети аспект на социалните мрежи – отключените възможности за интернет зависимост. Зависимост, която с нищо не се отличава от всяка друга болестна обсесия от химически активни вещества или пагубни желания, придобиващи характер на трайни патологични модели на поведение – тази тема е за психолозите и психиатрите, които изследват промените, настъпили в личностите на поддалите се на съблазните и своята неспособност да се контролират, заменяйки социума със “заместители” на човешкото общуване.

Но да се върнем към свободите, които социалните мрежи ни дадоха. Ако добавим към свободата да “изгоним” “негодника” и още нещо много важно – “курса по телерантност”, който мрежите ни дават, то ефектите от социалните мрежи над обществата по света и все по-очевидно в България са исторически.

Взел веднъж властта над мислите си, никой доброволно не я изпуска от живота си. Там някъде, в стотиците хиляди фейсбук и туйтер спорове във всеки миг се заражда една нова невидима “публичност”, която е тиха, “невидима” и страшна за традиционната власт по света (и у нас).

Ако има един истински “виновен” за ставащите по света в последните години “революции” и масови протести – то това са социалните мрежи. В морето на милионите профили няма полиция – там “полицията” е заместена от “невинните инакомислещи”, онези който “благо” провокират към безсмислен спор или ни убеждават в безумията, облечни с чужда самоличност. За тахно съжаление и наша радост – властта им е слаба или без дълготрен резултат. Колективна разумност надделява над индивидуалната агресивност.

Колкото и властта да се “въоръжава” с фалшиви профили, фалшиви фейсбук групи и “заразяващи” каузи – опитността на хората расте. Обречеността на тази битка е предизвестена. Историята на българите и тяхното присъствие в социалните мрежи го доказва. Една от многото и поредни илюстрации, че Студената война е свършила. Безвъзвратно. За бъде заменена с една битка на идеи за представите ни за по-добро (каквото и да влагаме в тези думи).

“Невидимата” власт на “анонимния” член на социалните мрежи все повече ще преобръща реалността. Протестите по екологични и граждански теми все повече няма да могат да бъдат контролирани в своята организираност през каналите на социалните мрежи. Безсилието на полицията и властта да “противодейства” на многобройния фейсбук и туитър гражданин е очевидна.

Ако решим за миг да се отдалечим от клавиатурите на компютрите си и погледнем над историята на света от времето на началото на съвременното летоброене – всичко се повтаря. Така както християнството започва като секта, подложена на гонения, така и социалните мрежи от територия на единици днес са част от живота на вероятно над един милиард жители на тази земя. Така като както и преди развитието и промените на света са били свързани с най-важното – процеса на пренасяне на информация – така е и сега. Така като империите са загивали заради неспособността си да се организират заради слабата връзка между отделните провинции и “центъра” – така и сега информацията и обмена й определят живота на хората. Войната на властите по всички страни е винаги по същетство една и съща. Комунизмът заглушаваше радиостанциите на врага или не допускаше информация отвъд Желязната завеса, за да държи “на тъмно” умовете и съвестите на “подопечните поданици”.

Тогава преди хилядолетия Агората е била физическо място, площад. Мястото, където хората са се срещали, за да обсъждат, говорят или спорят.

Днес, в ерата на социалните мрежи, мястата на спора и разговора не са физически,  скоростта на “летящата” информация е фантастична. Общуването е личен избор. Правото да бъдеш на тази виртуална Агора  е естествено като правото на живот.

Днес, през 2014, ние (и най-вече властниците ни) мъчително осъзнаваме, че в днешно време няма собственици на информацията. Че времето ни тече (въпреки съпротивата на консервативното и ретроградното), независимо от нас. Че сме част от света, която зависи, а не определя правилата. Че “малкият човек” има власт.

Добрата новина на този разказ е само една – никой не е победил “интернет-термитите”, които сме всички ние, потребителите на социалните мрежи. Никой не е успял да спре времето, което “напъва” и превръща “промяната” в стандарт на живот на света. Социалните мрежи са постоянна промяна, а мрежите са главно територия на младите и модерните.

Да заповядат “троловете” – на два милиона и половина потребители – колко струва по един персонален трол?

Добре дошли в реалността, другарки и другари!

Този текст е опорна точка!

(екземплярът на текста е един)

11.01.2014

This entry was posted in Uncategorized, морал и ценности, политика, Размисли by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>