Ефектът на шестте секунди

 

 

 

Ако един самолет не бе минал за 6 секунди по погрешен маршрут – или историята, разказана като “Ефекта на шестте секунди”. Своеобразен превод на ефекта на пеперудата или типинг пойнт, както пожелаете.

Ако Турция не бе свалила Руския самолет над своя територия, Доган нямаше да бъде най-големият Българин, нямаше и да получи наградата за лидерство от колегите си библиотекари, Местан нямаше да бъде ДОСТавен в нова политическа одежда, ДПС щеше да е единна, а битката на хиляди патриоти да патриотизират робството – формално отсътстваща тема от “политическата” говорилня. Турският посланик Гьокче щеше да е дълбоко неизвестен, един от многото посланици от дипломатическия корпус на другите държави в България.

Екс министърът Танев нямаше да пие на екс патриотични изявления и нямаше да е екс, гарантирано, но пък нямаше да бъде колега на Яни Янев в съветническия екип на правителството. Кунева щеше да си бори само корупцията и нямаше да иска в първи клас “Стани, стани юнак, Балкански” да се пее, а вероятно горещо щеше да настоява Бет(х)овен и “Одата на радостта” да влезнат в задължителния хорариум на музикалните читанки, и във връзка с бъдещото ни председателство на Юниона, минаващо под нейна шапка.

Дали текстът за Балканския юнак е от Добри Терпешев, Добри Чинтулов или Добри Желязков – Фабрикаджията, това нямаше да е важно. Кунева нямаше и да е И министър на просвещението и колега на народния поет Вазов, автор на “Под игото”, бил някога и такъв министър, но за малко.

Каракачанов нямаше да въведе в обръщение идеите на Стамболийски за трудова повинност, но патриотизирани военно и съвременно.

Доган и Пеевски щяха свободно да си джиткат в Турция и тази забрана нямаше да бъде повод за поредна национална драма. Местан щеше да си съгласува позициите с централното ръководство, без да се прави на партиен строител и евроатлантик зорлем.

Бокова щеше да е прост Български номинант за поста Генерален Секретар на ООН, но нямаше да бъде Левски и Ботев едновременно, а Паси нямаше да открие 800 години погубени исторически шансове.

Но пък България нямаше да има днешните необятни туристически хоризонти за необятния Руски пазар. Ангелкова щеше да мисли за Индийските туристи, снимайки се с идващите актьори от “Ню Бояна Филм”, нямаше и да се сетим, че за Руските туристи ще се борим със Страната на Ким Ир Сен и внук му – Ким Чен Ир от КНДР, съгласно последните новини. Само анексиран Крим шеше да ни е конкурент, но слаб, очевидно.

А ако всичко бе спокойно и имаше една далечна нам война, в Сирия щяха да си умират хиляди, но никой нямаше да ги забележи. Просто Русия щеше да освобождава християните в Сирия. Асад не се брои.

А Русия нямаше да бъде за трети път освободител на България, тоя път от Европа и еврооптимизма ни и разбира се, от империалистическа Америка и американците.

Но пък днес е.

А йогите, горките, щяха да са невидими гимнастици. И оранжевите им дрехи – истински дрехи невидимки. Но днес са врагове, общонародни, срещу които Дядо Николай води война – за да ни спаси, явно, от индийците на Ангелкова, които са йоги, но скрити. Които пък индийци са перспективни туристи, съгласно упомената любителка на селфитата с артисти от индийския Холивуд – Боливуд.

Левски, Ботев и Стамболов щяха да са имена от историята или портрети от стените, най-много. И никой нямаше да се сети, че можеш да решиш стопанските проблеми на общините си ако облечеш народни носии.

Телевизиите, сайтовете, вестниците щаха да са с празни бели полета или пълни със заставки с много тишина, защото без патриотизъм няма медиен алъш вериш.

Разбира се, ние никога нямаше да знаем колко много патриоти има в България, но България нямаше да е същата, както казват журналистите.

Не че и днес и не е същата, от преди самолета, както забелязват анонимните данъкоплатци.

И последно, но не по значимост – ние никога нямаше да знаем, че глаголът “*бавам” има силен политически прочит и има характер на Ванга и Нострадамус (взети заедно) сила на прорицанието си.

Но Турция свали самолета и започна драмата…

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>