За корабоплаването и крушенията

 

 

 

Когато не знаеш какво искаш – винаги получаваш захарно петле или захарен памук когато си малък, дете или нищо когато си възрастен, но непораснал. От панаира за малки и големи, който тук обикновено е мострен, а животът по каталог или диплянка се приема за естествен. Със светлата надежда – и утре е ден, а работата не е заек да избяга.

И при корабите е същото. И при колите, дори тези с волски впряг – все за цел става дума. В човешкия ни живот е същото.

По целия бял свят когато някой има планове да прави нещо, то той си поставя цел. Ясна, сложна, близка, далечна, но цел. Цел, която може да опише с две-три изречения.

Ако някой ми каже каква цел има България днес, бих бил много благодарен.

Нещо, примерно, като подобни изречения:

- България има за цел да е предпоследна в ЕС след 3 години.
- България иска да има най-добрите домати на Европа или най-добри колци за домати, напримерно (любима дума!).
- България иска гражданите й да имат доходи, официални с 10% по-високи от тези, които те имат сега, но след 2 – 3 – 4 години да са обещаните.
- България иска да има енергийна независимост, която днес е 90+%, но след Х време, ще бъде примерно 70%.

Темите са по избор – животът около нас дава идеи постоянно. Има нещо шизофренично да търсим драмата в това, че бабата Х е измамена от серийния обаждач, телефонен измамник Y, дето е вероятно дружка с местните власти, вероятно и спонсор на отговорни мероприятия, но да не виждаме, че ние не търсим ясни цели, а обичаме да ни обещават. А примера с нещастната жена, която е обрана е само тъжен детайл за безсилието да се справим в дребното, битовото.

В България, пък и по другите битово живеещи страни, където емоциите бушуват и заместват рационалното, това с въпросите с конкретния отговор е нахалство, наглост. В годините на моето детство имаше една приказка, лаф – не ми разтягай локуми.

Тая битова приказка е забравена във века на високите технологии, но по местата, където освен потребители, има и създатели на високи технологии, има и високи цели и ужясяваща, гадна, потна (по москов) конкуренция. Там, както може да се очаква се раждат промени ежедневно, тук е така, тук промяната равносилна на псувня на роднина. Тук обещанието не струва пукната пара.

Тук ние дълбоко вярваме, че народът е късопаметен, а лидерите – родени Мегелановци и Колумбовци.

Тук простичко казано, живеем в друго времево измерение. Света на анти-утопията на нормалността. Но пък сме патриоти – от сутрин до вечер. А ако попитате с какво са по-малко патриоти драгите други патриоти, онези по света – отговорът е прост – те ни мразят, те ни цакат, те ни пречат.

Де да беше вярно. Пречим си ние, сами, живеейки без цел. Дрейфайки като пиратски кораб, напуснат от екипажа.

Сигурно знаете, най-големите катастрофи с кораби стават когато кораба отива до брега, там са рифовете. Рифовете на незнанието и на нетърпението да стъпиш на сушата.

Още сме далече от този момент. Днес просто плаваме, носени от вълните на унищожителните емоции, стискайки своята дъска на спомените, дълбоко, страстно, френетично, вярвайки, че бурята ще отмине.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>