Приказка за украшения, бижута, брошки

 

 

 

Тази приказка е толкова стара колкото човешкото, което е станало осъзнато. Когато за първи път някой наш далечен роднина се е огледал в един поток и се е видял. И е разбрал, че е хубав, а вероятно и умен, защото го е осъзнал, взирайки се в треперещия свой образ, сред камъчетата и песъчинките на дъното на потока, и през живата вода, тръгнала за някъде.

Науката твърди, че между генома на човека и шимпанзето разликата е 1.3%. Днешният човек има 22.000 гени. А оризът има 50.000 гени. Та, разликата между човека и маймуната е твърде малка, а между човеците разлика няма – ние сме безкрайно еднакви – без разлика цвят на кожата, мъже или жени.

Проблемът с човешката ни природа не е генетичен, той е невидим и от генетиката, и от очите, той е в най-невидимото на тая земя – душата. Оная заради която сме на земята.

Когато едни приятели са станали “приятели” след епизодите на лелеяните успехи – накрая, в мига на горчивите откровения, “аргументите” им при взаимното описание са едни и същи. Подозират се взаимно през своите мисли и представи, че другия ще постъпи както те всъщност биха направили, горещо осъждайки и обвинявайки прясно родилия се враг. Най-странното и най-невидимо наше човешко качество е да следваме принципа на огледалото, отдавна описан от психолозите, коментиращи делничното ни поведение, при “най-простото” общуване.

Всички познати сентенции – “кажи кои са приятелите ти за да ти кажа ти кой си”, “кажи кои са ти враговете за да кажа кой си ти” само допълват, през делнични метафори, направо примери този прост прнцип – човешко е да се събираш с онзи, който хармонира на твоята, лична представа за света.

Защо ли? Ами много е просто – хората, ние, обичаме да сме хвалени, въздигани, да живеем с други около нас, които препотвържават нашата, естествено, прекрасна представа за нас. Ние се обичаме и обичаме да ни обичат. Проблемът е дозата на това гориво в живота ни, което превърнато в култ, декултивра човешкото в нас и ни превъзнася на седмото небе, при боговете, при безгрешните, при, непременно, ангелите. А си живеем на земята. Рай, истински рай. Приживе.

Въпросът, който никога не се задава, но виси като гилотина над всички човешки отношения е най-простия, най-лесният, най-примитивният буквално – дали обявените светли цели при началото на “брака” са били искрени. И дали разказите на професионалните и човешки успехи на разказвачите са себе си са били истински, а не измислени, виртуални, синтетични.

В бизнесът, в материалните взаимоотношения е същото като в политиката. Светци няма, но има принципи, морални и човешки, които прекрачени веднъж, стават украшения, бижута, брошки, които ритуално се закичват за пред другите, но рано или късно тази ритуална тежест отпада от необходимост.

Тогава всички чуват и виждат голата истина, а бижутата, ордените, медалите, брошките са отдавна продадени на затворен аукцион, а парите изядени, изпити, забравени.

Тогава кръгът се затваря и започват изясняванията между довчерашните партньори – мъже и жени, бивши съпрузи, мъже и жени, бивши съдружници, мъже и мъже (тук, у нас, истинската приказка е винаги “мъжка”), бивши политсъдружници.

Светът може и да променя мизансцена на материалното, но в нас, хората, нищо не се е променило когато работят инстинктите, примитивното, именно онова което е опазило човешкия род на земята. Това същото наше богатство от рефлекси, което ни убива когато не схващаме пак простото – правото на щастие принадлежи на всеки, а онова, което може да ни спаси от злото на егоизма, на нашата естествена убеденост за изключителност е само едно – хуманизма, правото да приемаш другия като себе си, или поне да не го подценяваш. И да си наясно, че само принципи могат да ни спасят едни от други, по пътя към общото и общия успех.

Питайте адвокатите – те си вадят хляба от вечните разлики на “добрите” намерения на съпрузи и бизнес партньори, повярвали или “повярвали” в светлите изначални намерения на другия, бил някога съюзник или съдружник.

А инак – украшенията, бижутата, брошките са нещо прекрасно – питайте бижутерите – те от това живеят.

Питайте и пи ар-те, те също се препитават от бижута, украшения, брошки – в повечето случаи, лепейки упорито виртуални факти към голи тела. Дори е тъжно, дори е вярно.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>