За дебелината на боята по паважа на Лондон

 

 

 

В Лондон и в Англия движението на колите е обратното на нормалното. Много пъти са ми го казвали, ама не съм вярвал, че тоя уж нормален свят с традиции може да живее на кестерме.

В Лондон има(ло), казват, само една улица, където всичко е нормално, но не съм бил на нея. Говори се, че я има, вероятно я няма, но е идеална легенда-клопка за наивниците туристи, които ходят в града в милионен тираж. Така поне разказват на Ангелкова Английските колеги, от мрачния и вечно влажен остров, може и да не лъжат. Но може и да лъжат. Англичаните са двулични, до един.

Няма да забравя първата ми драма там, на Албинона или Албиона, не зная. Чакам колите от мое ляво, а те идват от тяхно ляво. Тъпаци.

Псувам си тихо на моя си език, а те, тъпаците, ми се усмихват и ми казват “Хело”. Вероятно ми се смеят, подиграват ми се и ми казват кодирано, нагло и в очите “Хелоун”, демек, англо-саксонски кукер съм в очите им. Двулични тъпаци, явно, и ме удрят точно в комплекса, робския, разбира се.

И за капак – вместо надписите, предупреждаващи за разликата в организацията на мърлявия им град, а явно англичаните съзнават, ча са ненормални, да стоят само по пътните знаци и табелите, англичаните ги написали и по земята.

А там, на земята е най-странното – пластът от боя на надписите, с която явно англичаните затвърждават тая своя нелепост, е дебел поне 2 сантиметра. Повтарят с боята, и трупат ли трупат, хабят матриала.

Два сантиметра боя, в която настояваш, че си шантав. Тъпаци, но упорити, явно.

Не ги разбирам Англичаните… И аз…

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>