Рециклофрения

 

 

 

Днес в Руската Дума предложиха изборите в Русия да бъдат забранени, заради факта, че Русия живее в “период на санкции” и за да се спаси Русия от “инспирирана отвън смяна на властта”.

Тази новина, произведена от председателя на съвета на директорите на Института за анализ на политическата инфраструктура Евгений Туник, като предложение към говорителя на Руската Държавна Дума Сергей Наришкин, не бе популярна по Българските медии.

Руската драма с демокрацията не пречи на местната драма да си живее и процъфтява, циклейки в света на рециклофренията, рециклирайки минало и исторически комплекси на дясното ляво или лявото дясно.

България нищи комплексите си, мними или действителни, но постоянно хранени, за това как да обичаме или не Русия. И разбира се, не трябва да забравяме колко сме близки. И колко е хубаво да знаем руски език. Да, хубаво е да знаем И руски. Но трябва да четем ставащото в света, описвано през други езици, езиците на успелите нации.

Темата тотално подменя истинския избор на България и замъглява мислите, които и без това са видимо възпалени. Извършва се “приказна” подмяна на истинския дневен ред на България – за да продължим да живеем в приказния свят на болката, мъката, самосъжаленията, реминисценциите, тоест миналото. Което трябва да бъде незабравимо, я в случай на забрава – да бъде рециклирано.

А диагнозата ни – обсесия, обладаване от зли духове и самоунищожителни мисли, да се затвърждава. Повторението е майка на знанието. И това си знаем.

И отново сме в драматичния разговор колко сме “десни” и колко “леви”, мерейки си патриотизма през мразене – по избор – Запад, Русия, Турция.

И отново България е като болен, който преговаря диагнозата си, самоописвайки пред състрадателния доктор, който перфидно кара болния да повтаря и повтаря. “Моля разкажете колко страдахте.” “Боли Ви, нали?!”.

И болният разказва, охка, стене. И докторът пак го подканя да си припомни колко е бил нещастен и дали страданието му е и днешно.

И така, до края на света, на всеки километър.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>