Поглед в бунара или селфи по нашенски

 

 

 

Въпреки потопа от събития – една абсурдна битка на дирижираното дребнотемие да властва, въвличането на умовете ни в емоционални, ирационални или приказни сюжети, финалът е предрешен, ясен.

Българите са като всички други народи на земята, мъчително под черджето на реалността умовете прозират, че е нямало и няма щастливи или успешни нации, които да живеят във вечно разделение, мразене, самобичуване и обричане на миналото.

Робството и преживяването на историята ни през литературни, смътно помнени художествени символи и метафори не могат да бъдат темата на деня на една страна от Европа и XXI век.

Впрочем робството бе последният, пореден нервен тик на лицето на Българската публичност. Ако се замислим, като опитни мишки, ние сме третирани с бихимически оръжия срещу трезвите мисли постоянно.

Да, ние трябва да търсим истината за своите корени, за истинската си история, срещайки съпротивата на открадната или крита наша история. България трябва да намери липсващите епизоди и документи, изчезнали в годините от архивите ни. Да, България е длъжна в името на бъдещето да търси истинската си история, но това няма да стане с нервни викове, крясъци и игра със страховете на неинформираните, държани на висок патриотичен градус умове на ошашавените Българи – едни лесни мишени на всеки пожелал да обладае мислите ни, всъщност живота ни и неговата утрешна проекция – бъдещето ни.

Ние сме длъжни пред децата си, пред паметта на нашите предци да търсим истината за себе си, но трябва да помним – това не става с тресени, клатени или обладани от страхове и емоции умове. Честността, култа към истината могат да ни помогнат да бъдем точно себе си. Не Руски или Западни приятели, а трезви разсъждаващи над фактите за днешния свят.

И ако прозрем, че сами трудно ще се справим, да си помислим кои са искрените ни съюзници. Къде, по кои земи хората живеят по-добре, къде отидоха децата ни, от къде идват добрите практики и доказателствата за свободата на духа и мисълта, които ние искаме честно да следваме или имаме.

После “трудният” избор Изток-деспотия и Запад-демокрация ще се окаже лесен, вероятно и по-лесно осъзнат. При важното уточнение – никой свят, никъде не е идеален, извънземен, приказен. Щом нещо го правят хора, делото не е съвършено, но вероятно има разлика и вероятно има причини ладата да е модел на фиат от 1968, а колите на запада да се менят постоянно. И вероятно няма как да има скандал за съдържанието на изгорелите газове в Русия. Там това са смешни детайли, дребнотемие, заяждане, гарантирано не патриотизъм. Съжалявам за нелепия материален пример, но искам да съм ясен.

Трезвият просветен патриотизъм на XXI век не вее знамена по трапези, не пее буйни песни след три мезета и три ракии, бленувайки трите морета. Ние можем да имам не три морета, а три океана – с успехите си, с онова, което днес ни липсва – трезвост в мислите, другото име на вечната формула на успеха – системен труд и трезвото и модерно, просветено разбиране в кой свят живеем днес.

Точно този, точно сега, друг няма. Добър, лош, хубав, прекрасен – точно този, точно сега. Днес, не вчера, не утре. Само днес.

България я чака публичната раздяла с миналото – ако искаме да я има такава, за каквато говорят всички – успешна, търсена, желана, магнетична за Българи и за чужденци.

Въпреки публичното нежелание и емоционалната, алкохолна нирвана на илюзията, че оглеждайки се в миналото, в герана на нашите деди ще открием бъдещето.

Когато гледаме треперещата повърхност на дъното на бунара, до нас, до лицето, покрай него е небето от днес. Може би това е била първата снимка, първото селфи, което без да има това име ни напомня – бъдещето, миналото, настоящето живеят заедно – въпрос на избор е това, което искаш да видиш.

Животът всъщност е безкраен низ от избори за бъдещето. Стореното днес, дори една невидима мисъл, винаги ни отвеждат там, в бъдещето.

След всеки миг, отминалият му “брат”, предишния миг, е история. Там, в миналото нокой не се е върнал – там стоят уроците и грешките и успехите, които пак са само уроци.

Там, в миналото могат и се връщат, за да го прочетат, само трезвите, честните мисли – с една мисъл – към бъдещето. Емоциите убиват смисъла на всяко завръщане в миналото, което е убиващо ако е четено през очите на страха от истината – нас и бъдещето ни.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>