2015+1=?

Или за най-човешкото ни право – да мислим (раз)лично

 

 

 

В последния ден на всяка година дори не много замислящите се си задават въпроси за отминалата една година от животите им. Дори не много силните в анализа и конструирането на хипотези, представи, модели или дълбоки разсъжения се питат какво се случи, коя е картината, сглобявайки пъзъла на фактите, през онова ниво на осъзнатост, които те притежават към момента на размислите си.

Този текст е опит за убеден, оптимистичен прочит и отговор на въпросите какво видяхме и какво ще видим, на прага на условното ново, на изпроводяк на едни шеметни 365 дни, опаковани с номер 2015. Пред идващите 366 високосни.

2015 бе годината, която ние и светът ни заслужавахме и сме получили като законно падаща ни се награда за нашите 26 години “демокрация”. Една от първите години на нашите велики, днешни и бъдещи открития, че земята не е плоска, а май обла, голяма и доста сложна.

Година на привидна обърканост, понякога граничеща с налудна трескавост, но зад мозайката на странните, необясними, дела на хора от парални светове, се провиждат едни тенденции, процеси, които през 2016 ще се уявняват все повече в своята очевидна за много хора видимост.

Светът продължава да живее в условията на една необявена война на миналото и досегашните световни договорености, валидни след 1989 и днешните, четвърт век по-късно нови реалности, твърде далечни от онова време, пълно с наивност и отразяващи оня исторически момент сметки и световни равновесия и баланси на интереси.

Световната информационна свързаност, растящият достъп на милиарди хора до голямата картина на бушуващия океан от световни събития трансформира със шеметна скорост мислите на новите зрители, а и все повече участници в един гигантски процес на обмен на идеи, лоши или добри, убиващи или раждащи, но категорично променящи ландшафта в представите на милиардите, а всъщност промененящи ролите им в световната картина, писана все повече on line. Off-a си отива удивително бързо, заедно с илюзията, че тъмнината под шапките на зрящите на доверие, през чужди мисли, е вечна.

Именно информацията, способността да погледнеш голямата картина дава енергията на тоя засилващ се процес на световна промяна. Някъде, уж невидимо, в тоя паноптикум от процеси се случва нещо, което ще продължи да прекроява светът. Точно през 2015 цените на горивата стигнаха до нива, които бяха факт през 2004. Включително и заради ролята на презряните шистови технологии.

Комбинирано с “невидимия ръст” на световната роля на Китай, преместил на своя територия над 800.000.000 работни места, светът е принуден да търси и търси нови форми на равновесие и нови признания за ролите на новите играчи на сцената, съпроводен с воя, безсилието или агресивността на старите герои, на които просто им се пада световна роля.

Сигурно ние никога няма да забравим как в 2015 “невидимата война” в Сирия дойде в Европа, но и в света, през огромните вълни на потоците от бежанци. Ние няма да забравим Украйна, която продължава мъчително да напуска ролята си на бивш, но верен до преди Майдана сателит на Русия. Ние няма да забравим убийството на Борис Немцов, един подбран от перестроечния елит лидер на руската промяна, оказал се ненужен на днешна Русия вече. И убит, като куче, на един от най-охраняваните мостове в Москва.

Ние няма да забравим как Европа, живяла уж самодоволно до днес, се гърчеше в търсенето на нова динамика, сред трудните съгласия на своите членове – при многото тестове, на които тя бе подложена и в търсене на единството си – санкциите срещу Русия, бежанците, Гръцката дългова криза, енергийната си сигурност, информационната си уязвимост, битката срещу тероризма на ортодоксалните ислямисти. И как същата Европа посрещна атентатите срещу редакцията на хумористичното списание Шарли Д’Ебдо, а по-късно и смъртта на стотици французи в интелектуалното сърце на Европа, пак там, в Париж.

А България къде е тази картина? България е тази, която ние, признато или не построихме или разрушихме, въпрос на прочит. България все повече напуска признатата точно тази година година диагноза на “опраскана държава”. Държава, управлявана като франчайз на чужди собственици, живееща на тласъци, или като в транс на танцуваща девойка, искаща да е девствена и оправ(е)на едновременно, през танц, едно напред три назад, а после пак уж напред.

Ние продължаваме да живеем като самоизживяващи се жертви, дълбоко страдащи от тежкото си положение, защото нашата изключителност не е разбрана от безразличния и нечовешки (към нас точно) свят. Впрочем, светът винаги е бил и ще бъде такъв – безразличен към безличните и хората без характер. България продължава да бъде руска провинция в мислите на мнозинството лидери, но членуваща в НАТО и ЕС, съобразно официалните документи.

България е сякаш същата, каквато я познаваме от десетилетия. Провинциална, привидно наивна, разделяща се трудно със своите привички и митове, пълна с оживяващи тарикати по всички етажи на социалната стълбица. България на видимите Андрешковци и Бай Ганювци.

Някъде тук трябва да си припомним за езика, през който “публичността” описва себе си. Ако езикът, ползваните думи, са ясен, видим белег на състоянието на публичната ни менталност. ние трябва да си признаем – езикът днес е порочно прост, примитивен, сриващ усещането за нормалност и целящ засилването на усещането за колективна безпомощност.

Темите на масовите медии са сладникаво примитивни, битово “обагрени”, тикащи мислите към отказ от публичното или въвличащи публичното в света на чалгата. Впрочем, чалгата през 2015, загуби доста от омайността си – въпреки обилната голота и неприкриваната все повече нейна порно ориентация.

Но това е привидно и подвеждащо, простовато описание на Днешна, “опраскана” България.

В България, невидимо за контролираната публичност текат процеси, доста по-различни от онези, които илюзиите ни показаха на света през протестите от Юни 2013. В България илюзиите стават все по-малко, елитите на прехода са все по-безсилни да излъчат нови чисти, приемливи герои. Вакуумът, дълбоко привиден, се пълни с нови лица на млади хора, които са осъзнали, осмислили и практикуващи средствата на всички успели техни връстници по света.

В България расте едно поколение от хора, които разбират животът като постоянна промяна. Дори “нелегални”, тези информирани, грамотни по стандартите на света хора и негови истински граждани, избрали да живеят в България, работят ежедневно за своя успех, но и за успеха на България.

Не е вярно, дори е лъжа, че тези хора са модерни егоисти. Не, те разбират, че ако искаш да имаш траен успех, то той се случва в добра среда. В среда, в която истината и честното прилагане на закона определят “правилата на играта”. За тези хора мантрите за ляво и дясно не нямат значение, а приспивните доза пропаганда на страхове, не действа, защото те мислят с учените си глави.

Едва ли подобен текст без претенции може да опише цялата картина на нашето време, чийто къс, наричан година, приключва днес.

Но ако трябва да бъдем честни, ние живеем в невероятно, наистина велико време. Време, началото на една епоха, в която няма анонимни, няма хора без шанс, време, в което елитите на статуквото, не само местните, си тръгват.

Светът, и все повече ние, Българите, рисуваме една нова картина, днес изглеждаща странно, разхвърляно, неподредено, дори безлично, но всъщност светът търси все повече нужните му хора с характери и ясна, честна представа за сложността на цялата картина. Онези, които са позволили днес да има всичко онова, което считаме за привично, дори естествено – не само в бита. Онези лидери, които се “раждат”, когато времето ги повика, а те се “отзовават”. Така се е случвало винаги в историята.

2016 обещава да бъде още по-интересна. Светът ще бъде все повече едно цяло – ефектите на световната икономическа, технологическа и политическа свързаност ще продължат да сменят все по-бързо традиционните представи за нормалност и стабилност. Непожелалите да видят, а малко по-късно да бъдат участници в тоя процес на промяна, просто ще бъдат забравени от историята.

Историята, която ще дописваме заедно през 2016 – ние, като част от света който не е спирал да разбира, че животът е преди всичко вечна промяна.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>