Защо България не е Чехия днес?

 

 

 

Малко предистория дава бегла възможност да разберем защо голите самосъжаления не ни помагат. И защо самооплакването ни като самонаети баячки-жертви на световните заговори не помагат също. Крушката си има историческа опашка, която няма как да отрежем с вестникарски статии и огнени постове. Просто крушката ни е съветска, а днес жива и здрава – руска.

Вероятно, малко хладнокръвни погледи, примесени с рационални мисли, към миналото ще ни помогнат да проимаме обосновани предположения защо ако садиш демокрация, конкуренция, правила, накратко “запад”, жънеш свобода, щастливи хора, надежди, вяра и лелеяното материално благосъстояние, с други думи – пак “запад”. С едно гооолямо уточнение – западът, с или без кавички, не е свят на ангели, светци или извънземни. Там живеят и нашите съграждани, които пожелаха да изкарват живота и парите си там, а не в днешна Русия или братска (някога) Корея.

И тъй като статистиката е драматично проста и е в полза на запада (с/без “”), а колективният ум е по-рационален от политическото говорене – вероятно нашите сънародници не са отишли да се мъчат повече отколкото в любимата родина, за която плачат тайно много от тях, обичайки я. Както нас, тези дето сме тук, на нивата, при Сивушка и Белчо от евро-текезесето ни от XXI век.

Към коментарите защо Чехия е осигурила по-добър живот на своите граждани и защо днес Чехия и Словакия (двете държави, родили се след 1989 от тогавашната Чехословакия) са по-добри места за живеене трябва да добавим, че там имаше едни изпускани Пражка пролет и мислещи не по сталинистки комунисти с имената Антонин Новотни и уж праведния (според очакванията на тогавашния Генерален Д(!)екретар Брежнев) Александър Дубчек.

А по-късно Харта-77 и един велик интелектуалец и гражданин Вацлав Хавел. Човек, чийто думи и мисли са страшно верни и днес с моралните си послания, превърнали се в незабравими за демократичния свят.

Незнайно защо ние виждаме само днешния резултат – материалния, доходите и качеството на живота. Съждението, че идеите променят живота и света на хората, нас не ни лови, няма почва в здравите ни (първосигнални) мисли. Ние сме си жертви с генералното, великото, общовалидното за всички патриоти обяснение – петвековното робство/иго/доминиране на турците над българите. И ще ги мразим, пък белким станем по-щастливи, по-богати, по-имащи, чакащи третото си освобождение от двойните си освободители.

Част, пак невидима, от това, което обяснява днешната съществена и все по-видима разлика между Българския и Чешкия стандарт на живот е и обстоятелството – как и какво прави чешкия и словашки елит, когато идваха съответните инвеститори – кой и как определяше списъка на инвеститорите и какви бяха парите им. Кои си тръгнаха изгонени и кои останаха в онези времена когато се формираше новия облик на икономиките на страните от пост-съветското пространство.

Просто днес България е там където нашата версия на демокрацията си е постлала – про-руска, провинциална, комплексирано сирамахомилска, самодоволна в дребните материални придобивки на един елит, които е все повече реликт. Свят на отминалото време, което колективно и двулично и трафаретно презираме, неразбрали какъв е всъщност големия свят, към който уж принадлежим.

Днес, 5 януари 2015, Чехия отбелязва 48 години от началото на Пражката пролет през1968 и продължила до 20 август 1968, когато СССР и съюзниците от Организацията на Варшавския договор (с изключение на Румъния) окупират страната. И България е сред “освободителите”…

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>