По пътя към Чистилището

 

 

 

Продължавам да се уча да ходя назад в човешката еволюция. Тикан, като животно, на заколение в кланицата на разума.

И да се съпротивлявам, в размера на силите си и заради искрената вяра, че Човекът е нещо повече от тяло и материално, онова дето се пипа и се осезава на килограм или в карати.

От както се помня винаги съм знаел, че пътят към по-добрият живот минавал през знание и усилия, тоест през постоянна промяна. През помощ, през съчувствие, през добрия пример, който е единственият помагащ ни да бъдем по-добри. Но, очевидно нищо от презряната западна, цивилизационна практика не ни е нужно. Ние, бг-тата, който сме уж Българи, продължаваме своя поход към миналото.

Очевидно ние сме в състояние на будна кома и забравяме онова, което е било добро в животите ни и животите на България – в онези епизоди, когато сме въздигали, отписани от света.

Не зная с какво да опиша това, което изживяваме днес колективно.

Катарзис по станишевата метода, лихвата, която неплатихме от отказа от комунизма или заради наивността си да мислим, че на Доброто му се пада победата – като във всеки мач с гарантирана, домакинска победа.

Дали можем да опишем времето си като морална археология или нужния, необходимият ни път към храма?

Днес пък ние не изживяваме колективно, осъзнато или не, своето пътуване към Чистилището. Място, което никой не е видял, но по-челите и онези с неубитите души в себе си знаят, че го има.

Чистилището, което е личното, забравено, но вечно живо в нас светилище на разума и на онези прости неща, които ни правят човеци в нашите души, когато се оглеждаме в себе си. Тогава когато го правим около нас няма никой, ние сме сред тишината на своите мисли, няма кой да ни подскаже кое е добро и кое лошо. Тогава ние не лъжем, не се и лъжем – тогава сме само в и със себе си.

Тогава няма новини, няма лидери, няма идеи, няма пропаганда, тогава е най-страшната тишина. След всичките купони на земята и веселбите, които никога не сме изпускали. Тогава е много тихо.

Като в храм.

Като в църква, тогава наистина отнякъде идва Господ, тази дето не познаваме от книгите и текстовете. Тогава той шепти, а ние напрягаме сетивата да чуем спасителните думи. Тогава сме сами, пред себе си, забравили всичко материално, побрали душата си в тишината.

Тогава, в този миг ние сме в Чистилището. Мястото, за което не знаем нищо, но винаги сме знаели, че го има. Онова място, в което животът ни се събира в напръстник и няма капка лъжа, а има сълзи, извинения, съжаления и молби за прошка. И молба за нов, вероятно заслужен живот.

Но днес ние сме далече от този миг, ние просто пътуваме по пътя обратно, след дългата разходка в безумието на егоизма, който не осъзнавахме заради сладостта му и заради трелите, носещи се във въздуха, заради похвалите, наградите, осанните и одите – все даващи подтици да си мислим, че сме богове. Наивно. Всуе.

Пътуваме, все по-осезаемо към храма, който бе забравен и не е някъде другаде, а оня дето е в нас и заради който всъщност живеем.

А Господ? Той уж немее, говорещ през думите на нашето безсилие и обърканост, които са пътят ни към забравеното себе си и към онези другите, които като нас пътуват в нестройна редичка, върволица, нишка – към своите себе си, досущ като нашето себе си.

Дано се срещнем живи в общият храм, дето сега градим в мислите си.

А трябва. В името на живота, чиято магия и смисъл никой и никога не разбрал напълно.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>