“Le Roi Est Mort, Vive Le Roi!” и после отначало

 

 

 

Местан не е конкретно лице, той не е и образ на времето ни. Всеки издигнал се еничар или големец и бивш слуга се носи точно така с робите, които до вчера са му били братя.

Тая история е разказана прекрасно от Христо Смирненски в “Приказка за стълбата”. Ето и финала:

…И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Ние помним – Le Roi Est Mort, Vive Le Roi! („Кралят е мъртъв, да живее кралят!“). Нищо ново под Слънцето.

Всеки примитивен забогатял или издигнал се бързо, без разлика България, Европа или някъде другаде по света, неизвървял пътя на развитието на личността си и не изстрадал ролята си, се самозбравя. И бърза да вземе от живота онова, за което е копнял. Но всяко получено даром от съдбата, много бързо се връща там от където е получено. Няма бързи асансьори към постовете, които работят добре и надежно и на слизане.

Всички сатрапи фалират точно така – много бързо след края на привидните подпорки, възхвали, оди и подкрепи.

Дано това го разберат и останалите български политици. Съдбата на Местан е вероятната тяхна утрешна.

Животът на хората повтаря едни и същи сцени, които са всъщност уроци. Прости, ясни, еднозначни – за прозрялите тленността си и мисията си на частици от безкрайния кръговрат и на хора, тоест души, носени от тела.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>