На междата: Белчо и Сивушка vs айфона и промяната

 

 

 

Краят на 2015 идва с най-точната, дори най-честната досега сценична реалност на Българската политическа картинка – лицата на личните, тачените, обичаните от Българските медии продължават да бъдат в когнитивен дисонанс коя е България, кои са целите й, накъде вървим. Привидно всичко е добре познатото ни, но нещо не е както преди.

Прехождането на турбулентно ни време се оказа доста трудно за опазването на доста образи от иконите на прословутия преход. Дори светците бяха принудени да се декласифицират в документирани позиции, твърде далечни от митическите си оригинали, рисувани от иконописците от началото на Българската политико-икономическа школа, чийто учители се оказват славяни, а не Българи..

Все по-малко ние можем да виждаме България като провинциална, самотна или невидима – “международното положение” не просто чука на вратата на мислите ни, то просто е част от живота ни. Доброволната “неутралност” на България свършва, епизодът със сцената, в която ни обичат всички, изгоря като свещичка.

Перспективите да ги отняма любимите евро (и не само) грантове ескалира критата с мантрическо и “либерално” слово откровеност. Българската политическа картинка лъсва след десетилетия двулично про-европейско и про-атлантическо говорене, заменило успешно забравения вече перестроечен Кашпировски.

Вече и маски не падат, падат цели биографии, грижливо кътани от медии в режим на делегирана, дарена живост. Ставащото видимо днес е един предизвестен край на карнавала, чийто бюджет свършва пред очите ни.

Ние живяхме дълго на междата между двете представи на света – модерната, протоворечивата и разбираема трудно за неуките, динамичната и променяща се западна и онази другата – миналото, безвремието, света без конкуренция, правила и вечен, дори не ориенталски вече, рахат.

Ние все повече заживяваме осъзнато за срещата на двата свята, която старателно отлагахме – светът на тичащото време срещу имитацията на свят, живеещ в безвремие и симулираща правила копи-пейст реалност.

Опаковани като битката между про-западните и другите – про-руските, “обективните”, национално-отговорни, патриотични мислители, загрижени за мислите на търсещите.

В тази не само наша картинка няма идеологии, тук няма ляво или дясно, а ако има идеология, то тя е само сценична мъгла – примъкване на нуждаещите се в реалността от познати, понятни мантри, целящи замразяването на времето в мислите и игра с подсъзнателните страхове от промяната, звучаща като кълнене или псувня.

Представите и идеите за това как се постигат целите повече хора да живеят по-добре не променят вечната истина – за да има решени социални задачи, то парите трябва да бъдат произведени, спечелени от инициативните, хората, които разбират бъдещето и са на ти със страховете от рисковете защото са осъзнати и осмислени. Капитализмът е свят на преприемчивите, на онези които разбират смисъла на думата печалба и тичат, надбягвайки се с безвремието.

2016, по утвърдена вече традиция, обещава да е уж същата като 2015. С едно уточнение – скоростта на хода на събитията ще се увеличава, а времето на доброволното ни безвремие, изтича, тръгва си като всяка илюзия за живот без ясни избори и позиции.

2016, като никога досега ще е годината на много повече отлагани избори, които няма как да бъдат сметени отново под черджето. 2016 ще вади все повече икони от музея, в който живяхме поне четвърт век.

Гарантирано от 2015, 2016 ще продължи да търси публичните врагове на онова “патриотично”, което е все по-малко истински про-българско, и все по-видимо – про-руско, тоест анти-западно. А “отдолу” “невидимият” за публичността живот, ще продължи да живее все по-живо в своята здравословна заразителност.

Дългата агония на илюзията, че времето може да бъде спряно, наближава края си. Друга новина няма, но тази стига да си кажем, че светът не е същият, все повече.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>