Какъв свят ще оставим на децата си?

 

 

 

Историята на “демократична” България е един безкраен низ от разделения, разпади и буквално атомизиране на обществото. Случайни за публиката, но не случайни всъщност хора, градят един свят на разпад на всяка идея за единство и поглед на повече от един човек в една посока.

Със сигурност, инструментариумът на тая съзнателна развала е модерен и следващ тенденциите на публичното в света – всяка добра идея има клонинг, всеки смислен човек е с карикатурен гмо-образ, всяко добро има свое огледално криво “добро”. Всяка добра мисъл е редактирана до нейната неузнаваемост и бързо обезсмисляне.

Осъзнато или ние, ние ставаме заложници на чужди интереси, рушейки все по-видимо и минималния шанс на нас, Българите, да живеем щастливо, с надежда и вяра в утрешния ден.

Няма успешна държава, която да е постигнала нещо за хората й, която да е изградила нещо значимо, когато колективното усещане за бъдеще отсъства или е рушено под хиляди благи предлози.

Успешен живот на един народ въпреки средата, няма. Подобно изпитание може да бъде посрещнато не от всички. Масовият човек не е герой и не може да бъде такъв, просто така е устроена човешката природа и обществото.

Поставена под постоянни изпитания, човешката природа търси мимикрии, оживяване, през единствено сигурния път на биологическото, телесното, бездуховното, материалното.

В замяна на духовното и големия, хуманен поглед, светът ни се превръща в мозайка от разкъсани парчета, нарязани от ножицата на микрооживяванията.

Явно търсенето на предела, след който въпросът за смисъла на живота, загубва смисъл и стойност, е видимата наша днешна орисия. Прокобата на лъжата не е вечна, а глупостта, дори вечна част от нашата природа, не е определящата образа ни на мислещи и хора.

Няма изключителни народи, но има успешни народи с лидери, такива с лица, чувствителност и морал на хора, успяли да сложат личните си интереси искрено над личността си, даващи си ясна сметка за истинската картина на света и най-вече за себе си.

Всичко е толкова просто, написани са книги, примерите от историята са хиляди… И всичко допира до искреност, его, честност, модерност, образование и много, много хуманизъм, ерго честна мисъл за другите.

Остава да се сетим за само един въпрос – какъв свят ще оставим на своите деца.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>