Метафората ДПС

 

 

 

Няма добро или лошо ДПС, няма и да има утре. “Разцепеното” ДПС ще продължава да бъде същата скеч сцена, зад която ще прозират буквално обсебените и контролирани през бедността хора, които нямат алтернатива и се използват за щит пред ходещите отзад въоръжени с видима и невидима власт бивши агенти на службите.

Докато българските турци, а и не само те, тънат в бедност (ментална или буквална, или и двете) и са в режим на постоянно спасявани от месии, светци, спасители, България ще е същата, е сцената на Българското публично – вечна арена на ревове, сълзи и двуличия.

Българите ще бъдат “спасени” от развита или поне развиваща се бързо икономика и от свобода на инициативата на способните да носят отговорност и модерни Българи, а инициативата наистина свободна – живееща и творяща в среда, различна от днешната, декларативна форма на подкрепа.

Ако се замислите, за 26 години, ние гледаме безкрайна серия от филми на цепения, разделения, мравки, духове, тела, мантри за наивници, отлюспвания, описвани на наивната публика като “десни”, “леви” или “либерални”, които нямат нищо общо с принципите, около които стои по-доброто, общото, модерно бъдеще на България. Едни хора сменят дрехите, освежават повехналия грим и се обявяват на нови. Публиката а(й)кламира, медиите реват вдъхновено, гороломно “осанна” (а други ломят гората буквално).

Чисто нови, приказни герои от приказките, а ние продължаваме напред, следвайки изречения преди година загубилия от Кличко, който просто изрече явно крита, но вечна държавна тайна – ние не правим изводи, ние не анализираме, ние не търсим причини, мразим да се съизмерваме, ненавиждаме “искрено” успелите честно, ние не мислим, ние продължаваме.

Ние просто преписваме от бележките на грешни подсказвачи, търсейки спасение от чужди листове. Подсказвачи, които не обичат България и Българите, на които ние позволяваме да ни “помагат” в потъването на идеята (дори) за по-добра, наша Българска България. Вечни и доброволни оставачи. Такива ученици никога не случват на класна, била тя и от Брюксел или от Вашингтон. Никой не може да научи насила важните уроци – уроците се учат през кожата и през преживяните дълбоко мисли, които не са непременно прекрасни и вдъхновяващи в момента на “обучението”. Обикновено са болезнени раздели с илюзии за късия път, за чудото, за късмета или за лотарийния билет със щастливия номер.

Не че на фасадата на Събранието не пише “Съединението прави силата”, ама кой да чете небуквалността на тези думи.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>