Глътнатият ключ от килията

 

 

 

Новината за фалшивото поздравление на руския президент до братския Български народ е поредното потвърждение на масовата “обърканост” на “Българските” медии. И за “ранимостта” на местната публичност от “невидимата” информационна война с мислите на Българите, люляни на къс повод – по повод и без повод с про-руски частушки.

Едно черво, тръгнало от една измислена новина се точи цял ден в Деня на Рождество, състезавайки се с драмите в сарайте и “евро-стилистиката” на “фермана” оттам.. Приказен, показен, очевиден пример на местната информационна разюзданост, граничеща с мизерността на духа, навирани ни насила като публичен. ерго наш, Български свят.

Като доброволни сирачета, ние чакаме някой да ни похвали или поздрави, търсещи упование и надежди в чужди, не вътрешни, наши, истински основания за своите успехи.

Всеки уважаващ себе си знае ценността си. Ако не си запретнем ръкавите и не тръгнем сами да си оправим държавата и животите, ние ще бъдем вечно разочоровани, че светът е пълен с такива, които не зачитат нашата изключителност и огромни заслуги към света. Светът днес живее със часовник на ръката и гледа само напред.

Взирането в миналото и търсенето на основания само там, в неясно и не-български написаната ни история няма да ни помогне да живеем утре добре!

Никой в живота не обича оплакващите се от тежкия и непосилен товар на живота. Друг живот няма на земята.

Единственото сигурно освен гравитацията е, че слаба, безлична тресяща се България, пък и всяка друга страна, не е полезна на себе си и е лесно употребима за всеки пожелал я слаба.

Съзнателно избягвам най-точната дума, описваща описаната трагикомедия. Но е от липса на желание да опишем поредното “разочорование” с препотвърждение на точно това, от което трябва да се измъкнем – клопката на самооплакващия се, живеещ в самосбъдващи се пророчества, като в сън на затворник, мечтаещ за ново престъпление, глътва ключа от килията си. И стиска, ревейки от болка.

Насилвайки себе си, в нашия случай и бъдещето ни, което няма да дойде на поднос и най-малко с похвали от падишаха.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>