България диша

 

 

 

Историята, която лети покрай България свали невидимата за местната публика шапка-невидимка. Шеметните събития покрай България буквално издухаха нашите любими “невидимост”, “невзрачност” и “малоценност за света”.

България все повече престава да бъде провинция на света. Ние едва ли ще станем центъра на света, но нашата ценност за света, и най-вече нашата осъзната роля като част от световните процеси, става все по-видима – неазвисимо от симптомите, които днес са уж малко. Напротив, тази видимост е подвеждаща сетивата и мислите, пързалящи се по скърцащия лед на видимостта.

Щем не щем, ние трябва и ще осъзнаем – ние бяхме, но никога повече няма да бъдем доброволни провинциални прайдохи, гледащи самовлюбено в пъпа си, метнат на хвърлей от ложето на безвремието, така удобно ни до днес.

Идилията с ракийката, мезето и рахат локума от медени думи за нашата изключителност и благословена анонимност, свършва завинаги.

Светът се промяня устремно, стремглаво, неудържимо. България влиза в 2016 с летящ старт, който ние сякаш не искаме видим, а вероятно и се плашим от големия и неясен ни (все още) свят.

От доста време повтарям думите, станали изтъркана мантра – светът не е същият, но бе трудно да се види от повечето хора.

Днес, за (почти) всеобщо учудване ние осъзнаваме – 45 години не стигнаха, но 26 сякаш стигат. България не е същата. България се променя и това е все по-видно и е за добро.

Шапката-анонимка си тръгва, отивайки в музея на мислите на искрено искащите миналото.

А бъдещето, промяната, откритостта чукат нетърпеливо в мислите ни, напирайки през новини, промени, привидни искрени или не чудеса.

България диша, все още учестено, но проветрява дробовете, хранещи мозъка и мислите му с кислорода на реалността – такава каквато е била винаги – сложна и проста, лесна за разгадаване ако мислиш и трудна, непонятна, мътна ако “мислиш” през чужди мисловни матрици.

България диша.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>