Когато Земята е плоска

 

 

 

Светът е приказен, изпълнен с приказки за деца и възрастни. Светът е магически, но не и магьоснически, той е прост, но не и простоват. Светът е единствено онова, което поискаме да знаем за него. Светът е тепсия, която може да стане и топка, а после и глобус, стига да пожелаем лично. Светът ни е и вселената, за която подозират телескопите и астрономите.

Светът е и сложен, и простовато прост – въпрос на личен избор, стоящ в главите ни през своето уникално, голямо или малко, но лично наше копие, за което отговаряме ние, лично и никой друг.

Политиката е като медицината, и двете са човешки творения, които лекуват болежки, едната на телата, другата на умовете и онова, което ги събира през правилата на доброто за всички. И двете творения на ума – раждащи или убиващи живот – лично, през медицината или колективно, през политиката, която е медицина на колективния ум или разум, по избор.

Ако отидете при лекар със своите болежки и той вместо да ви разпита за болките започне да ви гъделичка или да ви разказва вицове или истории от забележителния си живот на ловец на дребен пернат и непернат дивеч, певец, изпява ви любимата си (и единствена, която знае) ария или е събирач на седефени миди, вие ще повторите ли посещението при този доктор?

Ако отидете при друг лекар, и въпреки болката по лицето ви, той пожелае да ви каже, че много скоро чудотворно вие ще се изцелите, просто вярвайки му и защото на него му плащали да ви лекува, а май накрая се оказва, че той живее добре от вашата постоянна и развиваща напред диагноза, вие вероятно ще повторите посещението, защото този лекар е сладкодумник, омайник на светлите картини в бъдеще време.

И ако тези лекари са политици, а ние вечно болни, това което се случва с нас дали не е сън, в който медицината е все повече близка до професията на гледачките и баячките, леещите куршуми, а политиците са все повече гурута, властващи над времето в племето на наивните, нечули за цивилизация, конкуренция, състезания и най-прости избори на простото добро, което ние сме забравили, че освен в битовото е валидно и за общото, колективното?

Комунизмът забраняваше религията, пост-комунизмът даде “свободно”, запали тонове свещи при тържествени освещавания на офиси, мостове и пътища, но се оказва, че ние живеем в свят на вярващи в социални магии, в приказки, звучащи красиво с света на думите и намеренията, и провалящи се гръмко – при експлотацията на идеите.

Вярата в утрето, едничкият смисъл на живота, се е превърнала в неразпозната от публичността религия, в която красивите думи са заместили действието, правилата са сведени до законите на природата, а сложните връзки между фактите са заместени от представа за света, която кореспондира на представите на хората, когато земята е била плоска и център на вселената. Науката крие своите научни резултати, засекретявайки трудовете на “успелите”, а по-оправните, успелите за средата, работят на ишлеме за чужди университети или фирми, оживявайки в ролята на подизпълнители трета ръка.

И където да се обърнеш, извън новините, всичко е просто и разбрано от всички, но всички са безсилни да се повдигнат на пръсти. В такъв прост свят, ние сме деца, а разказвачите на приказки са вечно прави.

Лекарите лекуват болежките с приказки, политиците лекуват бъдещето с минало и страхове от промяна, а децата-възрастни или възрастните деца тихо присядат и се вдетиняват, заживявайки в света на самодивите, караконджулите и кукерите, които от фоклор са станали живи. А непорасналите, ние, сме спасявани, от разказвачи на вицове-приказки или приказни вицове за светло бъдеще, вярвайки в неволята, която нямала телефонен номер.

А всички тези, които не искат да живеят в този свят, населен от принудени и доброволно избрали да са наивници, е напускан постоянно от всеки прозрял убийствената му простота, за да търсят сложния и успяващ друг свят, където нищо не е сложно, но странно е неплоско от пръв поглед.

Колко дълго ще го има тоя свят на непораснали? Детска планета няма, това е сигурно.

В такъв прост свят, ние сме деца, а разказвачите на приказки са вечно прави.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>