Искам

 

 

 

Искам да бъда Бил Гейтс, без да нося един бит отговорност. Искам славата на Стив Джобс и златната му ябълка, но да бъда жив, похапвайки си сланинка на миндера, под звуците на гайда, леко джазирана, без да имам умисъл, че Ал Джазира е в сметката.

Искам да бъда Джон Ленин, без да съм водил Бийтълс или написал нота. Искам са бъда Американец и живеещ си тук, на село.

Искам да бъда и едновременно – и Ким Ир Сен, и Ленин, и Рейгън и Тачър – и всички да падат възнак кат ме видят, а аз да не съм водил битки, но пък гърдите ми да тежат от медали и ордени. А тези дето не падат под тежестта на моята аура, да бъдат подсещани от многото мои следовници, като в историята на пастора Муун, и пак да падат.

Искам след мен да има пътеки от мемориални дъски, описващи хероизма на безсмъртната ми мисъл и великото ми тяло на атлант със хилави мускули. Стоун Хендж камъни да обримчват планетата, изцяло покрити с моя образ и кодираната в него вселенска мисъл.

Искам Родината да процъфтява, без да си мръднем пръста, особено моя, най-хубавия – така било в Рая.

Искам родината да бъде земен рай, не само в химна.

Искам годините в егенето да бъдат по-младежки. Искам да получа надежди на заем или на лизинг с ниска лихва. Искам вярата да може да се налива като ракията в чашата – колкото поеме, и после пак.

Искам си комунизма, който тази грешка, днешния “капитализъм” ми открадна.

Искам да имам моя машина на времето, с която да върна на земята само най-приятните ми герои от миналото. Искам да има само хора, които ме мислят за най-умния и най-хубавия, обиращ овациите от всичките мисс и мистър състезания, както ми казваше мама.

Искам да имам моя партия, почти религия, покриваща всички идеологически меридиани и паралели. Искам да бъда и консерватор, и ляв, и десен, и либерал, и анархист, искам да ме обичат всички – да няма празно поленце за моите овчици по тучните пасища на идеологиите.

Искам ценностите да се мерят само в карати или унции.

Искам да няма време. Искам да бъда Бог, факт, който зная само аз. Засега.

Искам – това значи съществувам и ме забелязват онези, другите, тея под амвона ми на единствен.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>