Има дни, в които не ти се четат новините

 

 

 

Новината, че ние, хората, сме объркани, търсещи истината, но сме в клопката на емоционалните си нагласи, на неразбираните, но вкоренени, инертни представи за миналото, световните процеси и ставащото по около нас и в Европа, не е новина. Стара истина е, но все я научаваме. Може би това е нашата, човешка съдба – да учим трудно всичко и почти винаги да не го научаваме. И да преговаряме, грешейки. Пак.

В дни и седмици, вероятно месеци, след подобни разтърсващи събития, когато човешките мисли, като насилен мравуняк се връщат към инстинктите и устойчивите мантри, превърнали се в убеждения. Медиите тихо подхвълят сол в ранените и уплашени мисли на слушатели, зрители, читатели и човешката тревога за личното оцеляване или територия и объркаността се превръща в травматично лично, а всъщност колективно убеждение, че безсилието е успокояващо ни бъдеще.

В такива моменти, като днешния, освен жертвите, загиналите, най-голямата, милионна по брой, е жертвата, която идеята в мислите на милиони хора, че само диалога, търсенето на компромиса и съгласието могат да направят светът по-добър за всички.

Звучи наивно, но смъртта на истината, върви заедно със смъртта на мисълта за диалога и обратното – смъртта на диалога убива шансът истината да бъде възкресена и родена през диалог, а по късно и съгласие.

Въпросът с кой да говориш и да обсъждаш бъдещето отново ни докарва до въпроса за морала на всеки участващ. Моралът, и той, е въпрос на лични представи, родеещи се с егоизма и интереса. А потънем ли в историята, там съществуват само интерпретации, версии. Фактите са описани по удобен за статуквото и предисторията му начин.

И кръгът се затваря. Единствен привиден изход е смъртта на егоизма. Но пък той ни държи на земята, опазвайки ни.

Остава последната и май единствена възможност – да отстъпим от егоизма, за да има живот и за другите. И пак е наивно.

Но друг път няма – земята е една за всички и е само една.

Има дни, в които не ти се четат новините, но трябва да мислим за бъдещето, което, въпреки всичко, е общо.

Има дни, в които ти се плаче, че си жив, осъзнавайки размера на нашия, човешкия егоизъм, който убива живота. Но животът продължава, а живите вероятно отново учат трудно уроците от смъртта на тези дето ги няма.

Има дни, в които не ти се четат новините….

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>