Сигурно чувате

 

 

 

Сигурно чувате в момента как се прощава есента с нас, предавайки щафетата на зимата? И как природата се готви за промяната.

Вятърът вие страховито в прозорците и вратите, като вълк в гората, чувстваш се малък, крехък, буквално прашинка под напора на вселенската сила.

Стихията отнася всичко слабо, неуспяло да пусне корени, размества като кибритени клечки всичко, което е леко и пожелало наивно да има само добро и весело време.

Това става и ще се случва в тези и следващите години в душите ни – прощаваме се с илюзиите. Уж нечувани, защото са невидими от сетивата – мислите ни вият като вълци, усещайки разлъката със света на мисловните конструкции.

Илюзионистите в нас си тръгват. Светът се променя, това всъщност е прекрасно за силните, истински вярващите, хората с воля, характер и цели.

Слабостта е усещане за самотност, което силните рядко изпитват.

Между есента и зимата, ние чуваме виещия вятър. Дано чуем и себе си сред тези звуци.

Най-силната дума е искам. А тя се заслужава с много вяра и отдаденост – тогава силата на вятъра и съпротивата нямат власт над нас. А искам се превежда с мога, защото силата е станала осъзната.

Есента се прощава с нас, на прага е зимата, а после е пролетта.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>