Времето на неанонимните

 

 

 

Колко ли хора си задават простия въпрос – как ще четат документите – снимките, текстовете, постовете нашите наследници? С вероятния, следващ въпрос – какво биха си мислили за нас те? Следва уточнението – ако това ни е важно, разбира се.

Винаги идва времето, когато ние не можем да редактираме делата си. И докато си мислим, че времето е наше, усещаме се силни, властни, умни и големи, при днешната шеметна история и истинска епоха на промени – властта над фактите става все по-илюзорна и все по-временна.

И все по мигновена. Ние живеем днес, сега, в момента, в който дишаме и работим, но помнейки, разбирайки, че всяка наша стъпка или дело, привидно малко или незримо, е тухличката в живота ни. Част от оная къща, която строим осъзнато или не от деня, когато сме изплакали за първи път или просто поели въздух, получили незримото наследство по генотипа и част от една щафета – щафетата на живота.

И простичките човешки срам, свян, неудобство, не казвам по-големите и разкъсващи чувства, които задават големите въпроси за смисъла на живота и за смисъла на “телата” ни във веригата на човешката, нашата цивилизация, продължават да стават все по-важни.

Светът на анонимността свършва – с всичките свои удобства и неудобства. И ако някой си мисли, че ние покрай шесте милиарда жители на земята днес сме все по-невидими, греши.

Отговорността на всяка наша, уж малка и невидима стъпка, все повече тежи и обратното – дава шансове на онези, които носят и разбират нашето време.

Времето на неанонимните, умните, променящите се постоянно – учещи, четящи, живеещи през живота на другите, разбиращи и личната, растяща тежест от отговорност – пред себе си и делата си. И най-вече – честни.

На тая земя ние сме по един единствен повод – да си помогнем да порастнат душите ни.

Всяка друга сметка, представа или модел на света ще опровергае илюзията, че светът е същият, както вчера.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>