Алхимически записки

 

 

 

Не зная дали мнозинството от българите, гледащи и презиращи феновете на Атака, под руските знамена, успяват да схванат, да осмислят, че са в същата роля, но доброволно, дори съзнателно ограничващи се в това да прогледнат с мислите си в блатната ни реалност.

Реалността, в която политиката е станала свят на фенове от агитки, а рационалното, смисленото, прагматичното са изтикани в ъгъла на живота, станали дори нелегални или бежанци, много скоро ще ни доведе колективно до съдбата на “грандовете” във футбола. Там, в светът на разбираемия ни футбол, “гранда” Х побеждава отбор от група от крайна буква на азбуката, по грандиозен начин. Капитан на отбора е момче, обръснало се вчера, в деня преди поредната велика победа днес.

Реалността, в която социалното, човешкото, съпричастието, дори най-простото, са повод за гордост и тупане по гърдите и профилите, дори за хвалене, има единствено съдбата на взривяваща се, разпадаща се конструкция. Конструкция на сграда, строена от поет, който не може да пише, но може да лъже и да дърдори пред екран или пред фенска маса, в немерен, модерен слог.

Илюзията, че Атакистите са самотни, платени, маргинални е маргинализираща ни.

Човешката психика функционира през създаването на модели и представи, които правят живота ни, пълен със смисъл и имаш надежди за бъдеще. Разкъсването на процеса на моделирането в главите ни от рационалността и законите й, запокитването на мислите в света на емоциите, води единствено към формулиране на устоичиви илюзии.

Колко време трае устойчивата илюзия? Май сме именно в този експеримент днес – иследваме устойчивостта на неустойчивото. Скрупольозно, задълбочени в изследването на чудото на средновековния философски камък и неговото прераждане. Алхимици в XXI век.

Очевидно Българите, неосъзнато и колективно, добутахме реалността със спомоществователството на медиите, до модел на света, в който няма разум или рационалност.

Мръстните пари, подвеждащите бързи успехи, животът без правила, силното желание да виждаме това, които искат нашите илюзии за лесен живот, добутаха днешната ни реалност до това едни наивници да осъждат други, едните в екрана, другите пред него.

Продължаваме заедно напред към осъзнаването на релността – процес дълъг, мъчителен, но полезен.

И все по-бърз, забележете. По себе си, дори.

Впрочем, по света става същото.

P.S. Този текст не е за харесване, за размисъл е – по пътя назад, към себе си.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>