ЦИ(Р)К

 

 

 

Вероятно някой ден ставащото в залата-арена ще стане сценарии на филм, победител във филмов фестивал. Може и да са повече от един фестивалите, разпознали силата на безумната и местна наша фабула.

Абсурдността на неразбраната демокрация, користта и примитивните егоистични сметки ще родят филмово произведение – нещо в диапазона между черна комедия и филм на ужасите.

Никога не съм си представял, че недоверието, липсата на елементарна разумност, дълбоката доброволна неграмотност, животът на парче могат да превърнат участниците в комисиите в истински заложници.

Според някои медии – в залата се осигурявали и походни легла – 50 за 4 или 5.000 участници в комисиите, приносителите на ценните чували с бюлетини.

Ако някой бе разказал на някой, че това се е случило в Европейска държава, в 21-ви век и този някой, вторият, бе нормално рационален, то на първият някой би му била предложена усмирителна риза. Той би бил обявен за луд и колективно щяхме да го отлъчим от групата на “нормалните”.

Сега всички ние, нормални, клинично неразпознати за нарушения в личността си, се считаме за луди.

Пред нас са блеснали житата на непожънатата глупост – имаме доста да жънем. И всичкият плод си е наш.

Циркът е истински, има си зала, има си гарантирани зрители. Малко е кръвожаден, малко е гламав, но спазва закона.

Има си и управа – истински ЦИ(Р)К.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>