А когато бяхме млади, кви селфита правехме

 

 

 

Тук времето тече по друг начин. Часовниците цъкат, но с това приликата със света иска да свърши. Тук плочките по тялото са по-ценни от гънките в мозъка. Тук очите виждат плочките, но да проумееш, че има гънки в главата е трудно. Тук дните се мерят през сутрините с коремни преси, напомнящи реда на миналото – незабравимо – пълно с ред, дисциплина и новини без новини.

Днес може да разберем все по-лесно кой кой е. Събитията, изглеждащи от нашата информациоонна градинка провинциални, далечни, се надбягват, но ние сме унесени в съня си на провинциални жители на село със затихващи функции, доброволно избрали провинциалността, която в XXI век е нелепост, недоразумение, светът е на един клик разстояние от нас.

Проблемът с бежанците в Европа е прекрасен тест за това какво мислят наистина говорещите омайно и по принцип “убедени европейци”.

Всички “разтревожени”, “загрижени”, “умислени” “леви”, “десни” или “центристи”, които зоват обществото и бият с камбаната на своя загрижен глас използват момента, за да внесат разколебаване, да вкарат пукнатини в мислите на добре ошашававените Българи.

Картината със загрижените политици, политолози и експерти, които днес сеят загриженост по света не е по-различна. Най-силни в пророкуванията си за края на Европа са тези, които имат свои (и не само свои) основания светът да изглежда катастрофичен, а умовете и мислите – замръзнали.

Светът и ние живеем във времето на нетрадиционна световна война, която е преди всичко война за умоввте на хората. Привидно обръгналото с повърхностното разбиране съзнание я нарича “хибридна”, формално няма убити или материални поражения.

Но всъщност това в еойната за бъдещето, за мечтите и надеждите на всички – на уплашените, на притиснатите до битието си, замразилите плановете си, мнозинството. И срещу онези, които не приемат, че миналото, дори и не толкова хубаво, но наше, е хубаво, дори приемливо бъдеще.

А голямата цел е – всички, които са оптимисти да изглеждат самотни, наивници, непораснали, понякога и луди. Модерността да е налудна, невъзможна, нелепа, неподходяща за нашата “уникална земя”. Земя с минало и с редактирани спомени за него. Веднъж в учебниците и втори път от вечната човешка сантименталност към отминалото и “времената когато бяхме млади”..

Земя с бъдеще, което се оглежда в огледалото на миналото. Или по модерному – страна, сторваща си селфи с миналото.

Идилия. Не по П.Ю.Тодоров.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>