Земята на надеждите

 

 

 

Не зная дали си спомняте, само преди година или две, какво беше в душите ни? Вероятно делникът убива остротата на спомените, но тези, които мислят над себе си и над чувствата си, гледайки околната среда, си спомнят.

Днес България е като повехнало цвете, откъснато и оставено в жабунясалата вода на една стара, ръждясала консерва. Днес, след системни, организирани усилия, събудената от искрените претести на тези, които дойдоха по късно на протестите, но усетиха измамата и си тръгнаха много бързо, ние живеем в странна обществена анабиоза, живеем на автопилот, а усмивките са твърде прибрани ако ги има.

Ние сякаш живеем живи, погребани сред страховете, потискащите новини и киселините, които медиите целенасочено изсипват над мислите ни.

Та, сред тая картина, видяна вероятно не само от мен, днешният празник е доста тъжен, един от многото редовни, безлики дни, в които сетивата почиват, а мислите са уморени. Уморени от липсата на перспектива, от многото лъжа, от публичното двуличие и от липсата на минимална интелигеност, изречена от оторизираните “големци”.

Сред мисли, като описаните, за чувствата е трудно да са празнични, защото усещането за принадлежност на всеки буден човек към времето, в което живее, минава през простото, ясното усещане за надежда. Днес тук надежда няма, тук има безвремие. Точно това безвремие убива празника, който е всъщност чувство за принадлежание към нещо по-голямо от изживяващия и чувстващия.

А трябва (без все пак!), да сме честни и мъдри – няма истинска, дълбока промяна без размисъл, без болезнена раздяла с досегашните навици и практики.

Без прощаване с нещо “завоювано”, нещо принадлежащо ни, промяна няма. Няма и крачки напред. Светът живее през вечна размяна – даваш, за да получиш. Изоставящ минало, получваш бъдеще и живот.

Днешния ден, а и не само той, е част от дните на размисъл, в които всеки по мъничко разбира, че това, което живеем не е онова, което заслужаваме.

Българите с нищо не са по-лоши от другите, успешните народи. Мъчителното прозрение, че България бе и е Съветска Република, че “капитализмът” ни е съветски, а не западен, навлиза в мислите ни. Че демокрацията ни е декоративна, демо-версия за отблъскване на колебливите и неразбиращите сложността на ставащото в нас и около нас.

На Българите им е нужна вяра, въпреки масовите внушения, че сме народ-стадо, че трябва да се срамуваме от делата на политиците, внушаващи ни нахално, че България греши, тоест грешим ние, вечните лузъри.

Време за размисъл е. Времето, когато ще посадим цветето си в земята на надеждите, идва.

Време на търсене и намиране на вярата в душите ни е.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>