Тишината, която крещи мисли

 

 

 

Един от най-страшните симптоми на разпада на доверието между хората в държавата ни е контролираното отсъствие на Истината. И онова, което долавят сетивата ни – требенето като с хербициди на всеки, който е извън рамката и системата. Просто Истината стана плевел, а плевелите – истински бижута на (д)еволюцията, добутала ни до днешния ден, който е дълъг десетилетия.

Оставена без застъпници, или в ръцете на обдусмани от най-разнообразен вид, Истината става лесна плячка на всеки популист, двуличник и нечестивец.

Самата тя, Истината, стои в мислите на всеки нормален, земен човек.

И колкото да е крита, “забравяна” или “невидима”, тя е жива. И докато на нейно място в публичността шества Лъжата, Истината, фризирана удобно и селективно, ще е удобното прикритие или окоп на всеки “предприемчив” манипулатор.

И ако Темида е с вързани очи, но намига дяволито на дяволитите, през дупчиците на превръзката от известната скуптура, то Истината ще продължи да живее с вързаните си уста, тихо съскайки или плачейки, все безсилно.

А хората, които я търсят ще останат и остават самотни в своята “наивност”.

И объркаността, двусмислието, търсенето на псевдо спасители и делегирани светци ще бъде реалността, в която здравия смисъл трудно се побира или оживява с изкуственото дишане на душите, търсещи спасение в себе си и в самотата. Напускайки социалното, колективното, общото.

Забележете, ние живеем в XXI век и това в чии ръце е микрофонът, кому медиите “да(ря)ват думата” предопределя и тая крива оптика на общественото зрение – по пътеката на НЗОК – кривогледството и словоблудието не се лекуват.

Всеки смислен лекар ще ви каже – лекуваме по симптоми, но накрая винаги има диагноза. Тук диагнози няма, няма и рецепти, има врачки, видения, поверия и бездуховност – симптоми на помръкналата ни вяра – в себе си и в Господ.

Просто ние сме изгонени от храма, който е бил винаги в душите на хората. Крехката човешка душа е била винаги уазвима и слаба без вяра.

И накрая, времето, в което живеем днес – фарисеи ни спасяват от себе си, сочат ни следствията, забравят причините, а “мравката”, малкият човек, данъкоплатецът немее или мучи тихо. Безсилна пред мощта на невидимия съюз на медии, статукво и придворни певци и изпълнители на познати песни, с нов, все по-пошъл аранжимент.

“Златният Орфей” не възкръсна, защото естрадата с пошлото не е спирала да е в ефира на душите и умовете ни. Допусната наивно, като приятел на гости, обрал семейните ценности, след празника и веселбата.

P.S. Текстът бе публикуван първо във Факел.бг: http://fakel.bg/index.php?t=4684

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>