Гонките като вопъл. Безсилен и последен.

 

 

 

 

Не зная дали в България има социални психолози, дали има хора, които разбират какви сигнали за ставащото в душите и мислите на жителите на страната ни дават новините. Новините, дори редактирани, крещят – вие се самоубивате.

Състезанията с коли са крива, но точна репродукция на цялата извратена скала от ценности, които наложи “преходът” на моделите на успеха и стълбиците, които обществото оставя в главите на всички. Колата е престиж, символ на успех, а победата трябва да е бърза, по възможност мигновена.

Самоубийствените “гонки с коли” са ужасяващ пример на тихата агресия, която цари в душите и мислите на младите, безсилни в това да виждат реализация на енергията си, те я впрягат в безумия, които ги унищожават. Живеейки, като за последно.

Никаква полиция, никакви мерки с увеличване на санкциите няма да променят картината. И патриотизмът, в големи или малки дози, не помага. Няма успешно лечение на социални, свързани процеси с мантри, врачки или възвания. Социумът е организъм, а не сбор от елементи.

Лекуване на шарка с фон дьо тен, няма.

Дори мислещи всички, населяващи дадена държава, живеят през личната си значимост и усещане за успех, който непременно минава през мнението на другите около тях. Признато или не – когато колективното “Аз” е болно, болни са всички “аз”.

Цената на живота е толкова много изтъняла в представите на собствениците им, че дрогата на високите скорости, в размера на възможностите им, затваря най-естественте инстинкти. Инстинктите за самосъхранение.

Когато ти не можеш да се почувстваш ценен, оценен, успешен, тогава ти си измисляш свят, в който си победител, важен, разпознат, авторитет. И си търсиш наградата, с която да се само-наградиш.

Драмата на тези млади хора е драмата на бъдещето на България. Обществото не дава на младите усещане за преспектива, за развитие, и тези, които са останали в развъдника ни, търсят своята “самореализация” в състезания на смъртта.

Никой и никога не трябва да забравя, че младите мразят лъжата. Че имат силно развито усещане за истина, което ги прави безкрайно точни и честни в оценките за света, в който те и ние живеем.

Обвинените в лошото възпитание на автомобилните джигити родители, са също безсилни жертви, хора без усещане за перспектива. И дали на децата си всичко, включително парите за колите, разбирайки обичта през патриархалност, която те не осъзнаат, че убива децата им.

Други, не толкова популярни за новините са статистиките за самоубийствата. Вероятно, ако България имаше статистика за реалната търговия на алкохол, ние щахме да научим за рязкото увеличение на употребявания алкохол. Това са все проявления на личните, безсилни, последни прояви на бягства от реалността, през фалшиви актове на значимост.

Публичната липса на морални авторитети, добри примери, удавянето ни като в порой от жълтото и про-руското, сред публичност и атмосфера на колективно безсилие, в което всеки сам се спасява, оживявайки.

Отсъствието на усещането за колективен живот, подменените с лъжа или сладникава пр информация, заливаща ни през новините, руинира и малките остатъци от усещане за колективен, обществен начин на живот на една страна от ЕС, в XXI век.

Липсата на морални авторитети, подмененото до ролята на слуга на властниците (които да са те) всички “интелектуалци” и затварянето през “невидимост” на шепата останали честни творци, превръща България е развъдник на хора, които разбират живота като примитивно, жизическо съществуване и битка между инстинктите, при най-ниското – онова, което уж публично презираме, но живеем днес.

Към всичко описано трябва да добавим и гнусливостта на “българската интелигенция” от “народа”, при цялата условност на тези две категории, които продължават да живеят своя живот, пълни с пролетарски смисъл, въпреки датата на календара. Още едно непризнато публично наследство от комунизма и неговата задача да създава “авангард на работническата класа”, отделяйки, откъсвайки будните от масата, купувайки ги с лекота.

Естествено, в среда на двуличие, лъжи, липса на истински избор, разпад на ценностите, логично първите и най-невинните жертви са младите.

Те, младите, които още не са научили за живота много, но могат да мислят, и разбирайки посланието на средата “трай и кротувай”, прехвърлят енергията си в само-унищожителни, но подкрепящи личната им значимост (сред социалния им и важен им кръг) изяви, които ние коментираме като лошо възпитание.

Удобно не схващайки мащаба на разпада ни, обхващаш всичко.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>