Без(с)мислие

 

 

 

Природата и Господ не са ни дарили с обоняние на животни. Защото то явно не ни трябва в размера на оживяващи, борещи се за живота през физическото и “простите” природни закони. Не, че и те не важат за нас, хората, напротив.

Ние, хората, сме дарени със способността да мислим, да съобразяваме, да градим планове, да конструираме идеи и да поместваме себе си и другите около нас в тях в бъдещето. Бъдещето, което дава смисъл на живота на мислещите. Отсъстващо, то дава на осъзналите се усещане за безвремие, за безизходица, дори да не катасрофално видимото на пръв поглед.

Но за да стигнеш до това убежденние, до това да си дариш правото да мислиш, с други диуми – да се очовечиш, се иска да разбереш кой си и това невидимо в очевидността си – правото да бъдеш човек. Намиращ се на върха на хранителната и силова пирамиди, които дават, дори като не си разбрал, всесилната роля на победител.

Някъде, в хилядлетията преди нас, човешкият дух и разум разбрал, че един човешки живот не стига, за да научиш всичко за света. Някъде, далече назад, хората родили символите, картинките, а по-късно и буквите. За да прехвърлят на следващите, тези, за които не знаят, но подозират, че ще ги има, други хора, знания, опит и да им дадат част от себе си, осъзнавайки нищожността на своето лично съществувание.

И това, най-естествено днес – книгите, знанието и идеите скрити в тях започнали да живеят живот, надхвърлящ мащаба на единицата, самотния човек.

Някъде, назад във времето ,Човекът си намерил своето истинско обоняние. Обоняние за мисли, за идеи, за да съжителстват по техен, мирен начин миналото, настоящето и бъдещето.

И ако осъзнаваме всичко това, и ако сме частици от една безкрайна верига, дори щафета на човешкото, хуманното начало, то отговорът на въпроса защо живеем във време на безвремие е повече от очевиден.

Загубили сме си обонянието да мислим, някаква хрема е затворила мислите ни. Към другите, към разбирането, че сме само частици, че не сме богове а прости вестонсци на живота. Временни, тленни, но важни с ролята си на част от голямото, наричано и живот.

И колкото пъти забравим да дишаме с мислите си, толкова пъти ще ставаме като загубени в гората на живота. Забравим ли, че нашето човешко обоняние са мислите – ще бъдем като днес.

Загубени сред без(с)мислието.

Заменили света и фактите му за илюзии, за представи (продобити, внушени от “авторитети” или откраднати, защото е по-лесно), които обслужват, слугуват на лекотата на битието на животни, които науката отдавна (до)каза, че мислят.

При това рационално, през законите, които те не гласуват, не следват, а просто “изповядват”, живеейки по правилата за разума и законите му, които ние прекрачваме заради “бого-избраността” ни..

Доброволно напуснали правото, което ни е дарено от Господ – да мислим. Казват, най-страшните окови сме си слагали ние, самите. В главите, откъдето тръгва всичко в живота и където, пак там, всичко свършва.

Сякаш животът ни е един безкраен път към битката да си позволим да мислим, тоест да бъдем съществуващи и действащи като човеци и в битка с осъзнатото без(с)мислие.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>