Тост

 

 

 

Драги сътрапезници,

Не зная дали забелязвате как за има няма две години светът се промени. За сякаш миг от историческото време вече няма какво да ни потресе, впечатли или учуди. Ставащото, като на парад на глупостта, нелепостта и абсурда не спира да сипва от неговото в чашите на разгулния си карнавал. От всякъде до ушите ни идва “Наздраве!” с шейкове от домашнярка, омесени с цветовете на злото, наивността и позитивното мислене на не-негативизма.

И ако се замислим, преди да ни е прегърнал танцът на лекоперите градусни мисли, ще се досетим, че годините на развалата са много повече от две. Илюзията, че времето се е скупчинило около сегашния миг ни подвежда и забравяме колко дълга бе историята до мига на днешния ни банкет.

Между античното и епично-простоватото разстоянието е някъде около 2400 лева. Не че на пазара, и вследствие конкуренцията, няма и по-добри, по-тънки оферти. Има разбира се. Все пак сме в пазарна икономика, в правила на конкуренция и състезание. Побеждават най-добрите, знаем.

Дълбоката домашност и провинциалност, живеещи в друго, отминало за света време, превърнаха България в развъдник на спрялото време и дърпащо ни към инстинктите усещане, че заживяхме в света на уж несъществуващата машина на времето.

За кой ли път отново научаваме от чуждите спомени и мъдри мисли, че единственият път към по-доброто бъдеще е знанието. Оставени в тъмнината на местното, ние учудващо бързо откриваме отново местните занаяти и професии, които много бързо стават приличащи на най-древните. Където разменни монети и твърда валута не са нищо друго освен телата и съвестите ни.

Простото, даже простоватото винаги ни идват някак отвътре, идват ни отръки, природно-натурално.

Епизодите се редят като летящи дървета, гледани от прозореца на тракащия влак, отвеждащ ни назад към преживяното, но неразбрано минало.

Ние продължаваме напред, жадно отпивайки от последните капки на илюзиите, опитомили ни и добутали ни до днешния банкет на съвестните без съвести.

 

Наздраве!

И да илядим!

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>