Детският свят за възрастни, който го няма

 

 

 

Всичко онова, което става, видимо или не за публиката и покрай дебатите, интригите, заверите, совалките, свалките, заварките и отварките между участниците в събитията и заради правосъдната реформа е един прекрасен първи урок на България и всички видими (и невидими) лица на терена на обществените тежнения как се прави политика, но и за това как се търсят съгласия.

След дълга история на задкулисно, потайно “публично говорене”, България за първи път достигна до момента на своята ревизия на публичността и готовността си за разговор. През средствата на прозрачността и в състоянието на компетентността си, която е именно тази – видяната от нас и резултат на десетилетия усилия от негативен кастинг.

След 45+25 години двуличие, полу-честност, двусмислици, приказки, притчи за наивници и непораснали, ние започваме да осъзнаваме заедно къде сме по пътя към нормалността. Започването на този разговор, въпреки съпротивата, е най-добрата новина на “прехода”.

Падането на маските на “демократи”, полу-демократи, поставени, подставени и почти искрени “сторонници” (рус,) на всяка промяна е другата добра новина и резултат, добър за всички искрено искрени.

Дори неумелото вмъкване на думата “консенсус”, употребена като апотеоз на депутатската мъдрост е още един двуличен днес, но явно осъзнаван, път към промяната. Очевидно българскте депутати и публични лица разбират (щат не щат) нуждата от това входиране на правилни думи в речника си за публична употреба.

Натрупаните от видрите на прехода шумки, клонки и клони, пречещи на течението на потока на живота ще се отместят и се местят – невидимо за непожелалите и все по-видимо за зрящите и поискалите да видят цялата дълбочина на водоема, който си “изградихме”.

Казано по-общо – всъщност това е промяната. Мисълта за нея, усилията, без резултат в началото, но водещи до много мислене, спорове, недоверия и дори парадоксални премествания на хора, мнения, позиции. Едва в тези дни ние провиждаме мъчително, и в битка с миналото в нас, истинските и фалшивите играчи на терена на бъдещето.

Сред съпротивата на зависимите, зависимостите, двуличието, наивността и тайното желание светът да е черно-бял и безкрайно простичък, по-детски ясен. А такъв детски свят за възрастни няма. Светът е цветен, променлив, постоянно търсещ себе си през онези равновесия, който не виждаме, когато сме оковани в страховете си.

Нейното начало – въс всеки мащаб на субекта, тръгнал по пътя на промяната е винаги мъчителен, съпроводен със съмнения, ставащи понякога терзания и самонаказания, които (не) помагат на процеса, но са част от него, независимио мъчителността на моментните усещания или изживявания на участниците.

И колкото дните минават и стават повече и проблемът на осъзнаваната нужда от промяна не започва по решителен начин, толкова повече колективното усещане за безсилие и по повод на състоянието на България и света около нас днес, ще увеличава натиска над мислите, а не много по-късно и над делата.

Всъщност това е промяната, която винаги започва с мисълта за нея. Няма място за покруса, максималистични заклинания или самодоволство на “победителите”. В промяната, която прави животът на всички по-ясен, по-добър и по-честен победителите, истинските, са всички.

Осъзнаването на този факт изисква време, което трябва да преживеем заедно. Помагайки се и окуражавайки носителите й и тези, които дават честни симптоми на проглеждане – защото просто ние ще живеем заедно и сме си нужни – като пътници или странници в един преход в пустинята или планината.

Все по-осъзнавайки Библейското на ставащо с нас и около нас.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>