Странно време

 

 

 

Живеем все повече в доста странно време.

Неясно, смутно, объркано – за неразбиращите как диша Историята и бързо, задъхано за тези, които са чакали дните, епизодите, годините, когато дъхът на вулкана, таил сили до днес, невидимо, дълбоко, избухна дишайки с магма, виждана отдалече.

Не зная какво още трябва да се случи, за да разбере и последния невярващ – светът не е същият. Не че няма да се случват нови чудеса. Напротив. За всеки невярващ ще има по една негова, лична новина.

Всички илюзии, като запалени при вятър свещички, ще гаснат една по една. Едно е ясно- вятърът няма да си тръгне докато не издуха миналото.

Настъпват времена, в които инстинктите, ако са истински, ще ни помагат да справяме, а ако сме изкуствени, стайни, измислени – шансовете ни за оживяване са минимални. Настъпва краят на световете на плейбека, на бавните каданси, на тежкия грим и обилните само-илюзии.

Светът възвръща дишането си, минавайки през днешното учестено, жадно поглъщайки “кислорода” на премълчаваното, таеното, двуличното, изхвърляйки нечути и невидяни сякаш истини. Един своеобразен, странен, надприказващ се сеанс на колективна психоанализа. Хор на проговорилите вкупом, многогласно и акапелно разказване на таени истории и болки.

Офф-лайн светът замира, за да се усетим живи, дишащи, я вероятно неразбиращи, че сме щастливи и живи. Всъщност – много живи и пак търсещи щастието, за което никой и никъде не е измислил рецепта.

Душите на всички, разбиращи или не това, са души на алхимици, търсещи формулата на философския камък. Оня камък дето никога не е бил намерен, но тайно търсим с мисли, дори непризнато пред себе си.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>