Най-невидимата метафора

 

 

 

Дори достигнали до “Орландовци”, драмите на трупаните, подклажани и нужни конфликти между Българи и роми не успяха да бъдат разбрани в метафоричността им. “Забравената” дума, носеща смисъла на живота, е Любов към ближния, към другия, различния.

Вътре, в Централните Софийски Гробища, всички мъртви, независимо от религия, етнос или произход, почиват заедно сред тишината и немарата.

Отвън, живите, търсят отговорите, които стоят по паметниците на умрелите. Разделени, уплашени, искрено вярващи в образа на врага, живите делят бедността си и безсилието си.

И ако някой трябва да влезе и да прочете епитафиите или надгробните надписи по гробовете – това са най-умните, онези, избраните от каращите се.

Преди време, в един подобен момент (настоящият не е първи), предложих народните избраници да провеждат едно от своите седмични заседания в залата за изпращане на починалите в Софийските Централни Гробища, със задължителна разходка сред гробовете.

Картината, която ни заобикаля все повече ни връща към най-простите въпроси в живота. Онези явно забравените заради унизителната им “първичност”. Онези въпроси, които “боговете” не си задават – просто те с Господ не спорят, защото е далече и е невидим. Иконите са явно средновековни комикси, а те са модерни герои, дори пост-модерни, живеят през постове – във ФБ и властнически, но не човешки, дарени им.

Всъщност за какво живеем? Кому сме нужни такива? Знаем ли, забравихме ли, че има Господ?

Пред кой олтар си припомняме, че сме човеци, а вероятно и хора? Молим ли се или четем текстове с патос?

Заживяваме в свят на все по-ужасни метафори, които стават все по-невидими.

Илюзията за вечните илюзии, е най-смъртната.

 

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>