За баловете на децата на майка Разруха

 

 

 

Ако някой от политиците, социолозите, политиолозите би поискал да види България на живо, в едър кадър и в кондензиран, сбит вид, най-доброто място за среща с Българската реалност са абитуриентските балове.

Каквито и да са корените на тази традиция, идваща от времето на комунистическото ни минало, раждащите се днес превъплъщения са визулизацията, екранизацията на един филм, оказал се шлагер. Макар и не записан на носител или целулоидна лента, филмът “Абитуриентът” продължава да ни разказва за нелепото бягство на възрастните през платените секундни илюзии в живота на децата им. Филм, платен на всяка цена, изискваща сцената “богатството на бедния” и бездуховния, объркания и търсещия. И една уж невидима, но четима ясно, гузност на безсилието.

Този кратък парад на контролираната бедност, избухнала като шествие на парвенюто от крайния квартал, видяло “оригиналите” в телевизора, чалга музикалната култура, дрехите с модната и непреходна линия “Слонът, моят приятел”, гледани гнусливо и с презрение от всички възвишени е масовото бъдеще на България.

Абитуриентските балове са били и са най-доброто място, в което насилието над кесийката на бедните, отчаяно борещи се с реалността и с непросветеното си битие раждат безсилие, даващо ясна картина на живота ни.

Сред липсата си на култура, но искащи да “опазят лицето” пред съседите, пред “обществеността”, през свръхусилие, траещо часове, запечатано с камери, хората сякаш искат да изпият на екс онова тяхно си шампанско, както те го разбират, и то за малкото секунди, които могат да си платят.

По-тъжна и по-ясна футуристична прогноза, лесно достъпна, и доста цветна, едва ли може да се намери.

С риск да звуча заплашително или дидактично – това е светлото ни бъдеще, което е все повече настояще и очевидна присъда на двуличието на всичко, което се случва покрай нас.

Децата по баловете не са виновни, те просто изпълняват заветите на родителите си и са в крак с времето ни, което е все повече куцо откъм всичко онова, за което говорят двулично безличните говорещи глави.

Ако има футуролози, предвиждащи бъдещето – материалът за проучване на терен са само и единствено баловете. После цяла година могат да обработват резултатите и да правят тежки изводи за тенденциите, последиците, добавяйки някоя или друга нАучна разработка към колекцията на констатациите без изводи, които ни докараха до тук.

Всяка ирония, гнусливо подсмиване, интелигентска дистанцираност не само не помагат, те просто доказват само доказаното – “умните” и “учените” мразят “простите”, а два свята няма. Има само едно двуличие и родилото се по-късно братче – безсилието, извънбрачните деца на майка Разруха.

Тези днешни абитуриенти са бъдещите работници на трудовия пазар, те ще са същите, получаващи помощи за безработица. Те ще раждат Катуница, Гърмен и бъдещите тлеещи, но “невидими”, “битови” конфликти. Изпуснатите моменти от времето на образованието ще се върнат като бумеранг към всички нас.

Това, вероятно, биха си казали футуролози-гости ако разгледат днешното пиршество на посредствеността, която е колективна.

И наша, да не забравяме.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>