За (дез)интеграцията

 

 

 

Думата “интеграция”, съдбата й, употребата й, наложената й гражданственост в живота ни, е много точно описание на днешното състояние на държавата и обществото ни. Все повече заживяваме в свят, описван лесно като гротеска, шарж, карикатура, но тази сбита, кондензирана от смисли картина не се е появила току-така или точно днес. Любимата дума “диалектика” бе любезно забравена и пратена, дори запокитена, репатрирана на прашната ни нАука.

Ценността на знанието, което борави само с истината, логигата и фактите бе попиляна по пътя, като в онази приказка, уж детска, в която за да не се загубят децата ръсеха пътя си с трохици. Трохиците днес са изкълвани от птичките. А мрачната гора на незнанието – все същата – объркваща, тъмна, влажна, “мразеща” ни.

Изминали сме дълъг път на разпади на съдържания, на осмисленост, на вечно нужен към всеки момент в живота анализ. Дълъг път на отдалечаване от разумността, описвана като здрав разум или рационалност, път който ни “натриса” все по-кратки дефиниции на ставащото, все повече описван не през дълги текстове, а през думи. Думи-диагнози. Думи, затрупани от контекст. Самотни, като нас, думи.

Тук някъде, сред тези думи е мястото на думата “интеграция”. Думата, която отдавна е изпразнена от смисъл. а се е превърнала в траферетна, показна, разгулно нагла в своето безсмислие и отдаденост на нищото, което все повече властва над живота ни.

При вземането на всяко управленско решение по “белите държави” има анализ, а после, след разкритите факти и процеси, и при намирането на решенията (никога едно) се предлагат “интегрирани решения”.

В България, дълбоката, не просто ценностна дезориентация, а образователна и управленска неграмотност, “политическото” дърдорене (дори не говорене) доведе до разпад на смисъла на комплексното, интегрираното, рационалното мислене.

Краденето, дребните сметки, липсата на стратегии доведе и до преместването на думата “интеграция” в територията на етническото, между личностното, в добилото публичност (друга изкелеферчена в смисъла си дума) “интеграция на ромите”.

Съдбата на думата “интеграция” е сякаш разказ за историята на съвременна България и прекрасен пътепис на пътя от полу-модерност към разпада, които дезинтегрира всички групи в обществото.

Накрая, атомизираното, живеещо в масови, инфилтрирани, страхове псевдо-общество, сбор от популации, ще се взриви.

Менторството на дървените думи на месиите с мисии ни наказва поединично, марширувайки към интеграцията на разпадното, разрушаващото, убиващото ни колективно.

Някога, когато България дойде на себе си, ние ще научим – думите, колкото и да са невинни, колкото и да са звук, минал през гласните ни струни, а може би и през мислите ни, имат власт. Власт над животите ни, над смисъла им и над това, което дори наивните очи (все пак) виждат. Думите и техния смисъл, изречени веднъж имат нечувана и страшна в силата си власт над животите ни.

Но за това ще си говорим в друго време. Някога, но не сега.

Сега продължаваме напред, изучавайки процеса “дезинтеграция”, след изпуснатите хиляди възможности за интеграции на разума и здравия смисъл със живота ни. А ромската интеграция ще почака, когато дойде интеграцията на разума на останалите етнически групи.

Образователният процес не спира. Убитият здрав разум ни настига първо през думите, после, много бързо, през животите ни.

Вероятно, системата на това наше практично образование е също дуална.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>