Между биохимията и алхимията

 

 

 

Ходейки по улиците, вероятно и вие забелязвате, оглеждайки се в лицата на другите – малките хора, онези дето се движат без охрана, без коли, те, стъпилите на земята, стават все по-открити. Една единствена искрена дума отваря душата им. Сякаш са чакали някой да почука на вратата им и сега не крият радостта си от случайната, непланирана, мимолетна среща.

В един случаен, уличен, “никакъв” разговор можеш да научиш много за живота на непознати повече отколкото сто интервюта от умели плетачи на дантели от “мисли” и тантелени смисли.

И все по-често именно в такива разговори аз виждам сълзи и печал, живеещи на миг от усмивка, дори шега. Сякаш хората нямат все повече какво да крият, бон-тонът, чужд им бил винаги, се е изпарил завинаги сред простотата на нетаената истина. Сякаш времето за опознаване си е тръгнало, както всеки ненужен реверанс към нещо все повече ненужно. Няма време, душата иска да живее себе си и не го крие, показва го щедро.

В душите на “простите” животът никога не е сложен, там просто живее животът. Никакъв, сив, безличен, гледан през лещата на издигнатостта, и цветен, мъничък, объркан в големите игри, болезнено ясен и наивно, но спокойно честен.

Лицата на “простите” се озаряват от най-естественото. За “простите”, Слава Богу, дрехите, видът на събеседника нямат никакво значение. Те просто гледат очите и разказват себе си.

Те, “простите”, сме ние – тези които можем да си кажем тези думи.

Някъде около последната мисъл, която забелязва това “дребнотемие”, ние от “прости” ставаме “сложни” и умираме като човеци. Остават останките – тела или говорещи глави с внушителни тела с импозантна биохимия.

Това е животът, една алхимия на души – най-простото, което най-трудно се вижда от “сложните”, на които желаем здраве и чувства от описания “прост” вид.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>