Монета, направена от лед

 

 

 

Понякога си мисля какво ли е в душите на днешните месии, когато са сами, когато е тихо покрай тях, когато никой не им пречи да мислят именно своите мисли.

Месии за мен са всички, които напъват в публичното, през всякакви средства, но не са успяли да опазят душите си по пътя до днешното ни време. Но пък са всеотдайни в това да прокламират, налагат, “измислят” идеи, които с двойно дъно, къде от незнание, къде от неграмотност, къде от не много висока платена “всеотдайност”.

И не изпитват ли срам, не вина, малък, невидим, искрен човешки срам от това, че са съучастници на злото, за да не бъде България една прекрасна земя за тези, които са я избрали да живеят тук?

Нима е много трудно да разбереш, че искам не значи мога? Че мога е не просто дума, а обещание, което трябва да се изпълнява? Че лъжата, превърната в колективна, ни убива всички – повярвали и неповярвали, искрените и разнежените от очакването за бързите, чутовни успехи на илюзиите, превърнати в къс хартия или обилни очаквания. Че думите са не просто думи, а шлейф от надежди, съдби и животи.

Че думите са отговорност пред другите?

Знаят ли, разбират ли, че душата Господ ни я дава в момента, в който се появим на земята, но се пази, защитава само с добрини към другите? И че когато сгрешим, душата си тръгва, по мъничко, след всяка непризната грешка.

А изкуплението, получаването й обратно, става единствено през искането на прошка, която за публичността изглежда като думи, а всъщност е дълбоко, искрено разкаяние от гордостта и от “дарената ни изключителност”, която накрая всички разбират, че е ефимерна, илюзия, подмяна на реалността с “лична”.

Нима не се сещат, че тялото е тленно, а духът е единственото, което ни оставя на земята след края на телата ни?

Че суетата е дребна разменна монета, която получена в ръката, се изпарява като всяка монета, направена от лед, изтичаща между пръстите като вода, отиваща към земята, сочейки ни мястото откъдето сме тръгнали и за където сме се запътили.

И че животът, живян ден подир ден е всъщност отговора на един, единствен въпрос “Какво ще остане след мен за другите?” Но не имоти, те се губят. А пример, дух, човещина – най-тленните и най-трайните, невидими неща, които надживяват камъка когато са истински.

 

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

One thought on “Монета, направена от лед

  1. Охооо, от алчност на никой не му дреме за България ! Те оправят десето поколение и си бият шутовете в белите страни! Трябват си шамари

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>