Стената, която ни убива

 

 

 

Така се случи, че след 25 години “демокрация”, гордо членство в НАТО и ЕС, национални победи, оптимизъм, светло бъдеще по новому, прозападност, каузи, модерност и много избори – парламентарни, местни, президентски, днешна България се превърна в резерват. Резерват на толкова много минало, че само след миг можем да видим с очите си живи динозаври, без всякакво напъване на сетивата.

Ако четете новините, ние сме на един Шенген разстояние, от пълната нирвана.

Днес, сякаш необяснимо за творците на ставащото около нас, ние, драгите зрители и избиратели, сме известявани от сутрин до вечер, че работите са зле и не вървят. История, която преди да ни разкажат ни е известна, защото я живеем.

Имаше преди години някакъв виц, който бе поучителен (а май и днес) с простотата си. Добрите вицове, знаем, са и притчи. Един бил съветван от свой приятел как да паркира. Така бил съветван, че съветваният ударил колата и тя не ставала за нищо. Уплашен от станалото, съветваният бил посрещнат от съветващия го – “ела да видиш какво направи”. Съветваният останал при разбитата кола. Съветващият изчезнал. До тук му била експертизата.

Та и ние, сме все повече във вица, който мяза на нашата притча, живот, реалност, в която живеем колективно.

Гангренясала, провинциална, объркана, гнуслива от себе си България, тоест ние, се чудим и маем кой е виновен за нелепото ни паркиране в демокрацията.

И търсим виновни, но не искаме да прозрем най-простото. Пътят по който вървим не е уникално Български. Всички народи и общества са минали по тоя сценарии. Сценарии на живот без правила. Историята на само-оправящите се, само-достатъчните и самодоволните. И на неучилите, нечелите, непиталите.

Това може и да е било вярно, а животът да го е допускал, но е било възможно преди поне десетилетия. А по някои други, цивилизовани земи, наши Европейски братя и сестри, преди столетия.

При прост преглед на историята на човешката цивилизация ние може и да открием една проста закономерност. Ако не можеш да се оправиш сам, питай, бъди любопитен и поискай да бъдеш равен на най-добрите, не се мери с посредствените и изоставащите. Покани чужденец, научи се да говориш на езика му. Потърси помощ, признай си, че не можеш. Никой няма да ти се подиграва. Умните уважават питащите, ценят ги, обичат ги. Умните знаят, че са били някога като питащите.

Ние, всички колективно, продължаваме да мислим, че уникалността ни, нашата изключителност, нашата богодареност ни обричат на вечен успех.

Все повече, все по-силно и все по-драматично (дори нежелано да е) – ние ще се сблъскваме с необходимостта да попитаме по-успешните народи.

Или поне да си помислим, защо след толкова много оптимисти, управлявали през последните 25 лета, ние сме най-големите песимисти. Нещо не се връзва. Все по-очевидно става ясно само едно – вървим по път, на чийто край няма истинска надежда, успех и вяра. Идеи пък, съвсем няма. Има охкане, скубане на коси и самосъжаления.

Там, някъде, в просветващото в далечината очите на все повече хора виждат стената, която изградихме в битката си срещу разума, знанието, правилата и човечността. Стената, която ни убива и ще ни убива. Стената, която градим и днес, продължавайки напред, но по старому, тъй както ние си знаем.

Ние, уникалните, с канализация когато другите не са били чували за това.

А днес? Ние всъщност кога живеем? В миналото? В бъдещето? Или в настоящето?

Настоящето дето утре става вчера, и което определя живота ни. Времето не е наше, време е да прозрем и това, след 25 години “собственост” над илюзиите си..

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>