За третия “път”

 

 

 

Странни времена настанаха. Напъпиха, вързаха, наплодиха. И ние, за наша чест и радост, сме живи и здрави, съучастници, свидетели, участници. Откривайки, за сетен път, азбучното дето го знаехме уж.

Явно, надграждането над неизграденото или над руините е мисия невъзможна.

Прости и алчни, самовлюбени хора не могат да управляват трайно и устойчиво дори “прости”, микроскопични компании. Няма нищо просто на тая земя.

Не можем дори да заченем да коментираме човешките отношения, които дори в мащаба на двама души са сложни, променливи и винаги искат мисъл, отворена, зачитаща и другия. Другият, който е съседен свят, привидно понятен и ясен. Който и да е той. Малък, голям, близък, далечен.

А инак, в живота, сред цялата му пъстрота, “просто” е когато си в един от двата, трите сценарии – по избор на читателя…

Сценарий Едно: разбиращ, мислещ си, постоянно се променяш и не си доволен от стореното или постигнатото. Хем е просто, хем, задълбочавайки познанието, разбиращ колко не знаеш и си признаваш, защото си самоуважаващ се, че си “прост” – в смисъл – не знаеш все повече, осъзнаваш го. И дори си горд да си го признаеш.

Сценарий Две: Нищо не разбираш, гледаш отвън, имаш “енциклопедична култура” (от вестниците и телевизията), живеещ в света на физическите закони, през познание ниво “инстинкти” и презираш всеки “усложняващ нещата”, всеки драматизиращ ненужно фактите, които са, разбира се, прости. Ама много прости. Гледаш се в огледалото – побелял си, тоест ти си гарантирано умен и мъдър. А знаем, “старото знае всичко”. А егенето е като виното, по-старото е по-добро. Не че няма и вкиснали вина. Но това ти няма как да го знаеш. Ти оцет не пиеш, а отбрани селекции, минали през дегустатори.

Сценарий Три: Трети път няма, независимо от местните и откривателски усилия днес.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>