Въпросите, около които обикаляме

 

 

 

Животът на човека започва и свършва с въпроси. Животът, където и да го живееш, който и да си, е низ от постоянни съмнения.

Днешна България и ние имаме “щастието да живеем” в своя крив свят, изграден от чужди отговори, а не от отговорите на своите въпроси.

България и Българите не си задават въпроси. Живеем в свят на следствията, и мразещи причините, които всъщност са неприятни въпроси, за които нямаме сили да си ги зададем. Май е време да си го признаем. Не всички, разбира се, но поне онея дето се зоват в думите, с които се описват, че имат свяст, разум и някаква честност при описването на картината за света, в който се подвизаваме колективно.

Защо винаги закъсняваме за срещата с разума?

Защо винаги вторият, че и третият ни акъл идва все със закъснение?

Защо винаги пробваме да минем “тънко”, давайки шанс на предприемчивите тарикати?

Защо мразим правилата? Защото бързаме за някъде, за място, което не знаем дали го има. Но ние бързаме – като деца от интернат, с напуснали наскоро строго жестоки преподаватели, всъщност надзиратели.

Мауглита, с немите мисли, от десетилетия.

Хора без вяра, без страх от Бога. Вечни откриватели на базовите истини за света. При това безумно, опиянено горди от алкохола на глупостта и самотността ни в ролята на нечии вечни жертви. Загърбили душата, вярата, духа.

Само-убийствено материални, всъщност – гарантирано вечно бедни, защото духът, учеността, мисълта водят до промяната в света, в който живеем. Бездуховността ражда само нещастия и бедност.

Защото не сме пораснали като нация и обичаме да се пререждаме на опашката. Защото винаги мислим, че нашият глад е по-истински от глада на другия, оня до тебе.

И защото търсейки спасение като ЕТ-та, не сме разбрали, че лошият, добрият, ужасяващият, успяващият, “несправедливият” и неразбиран от нас свят, в която се помещава и свещената ни простота, е свят на АД-та, ООД-та и корпорации. На сложни човешки групи с обща цел – не непременно красиви. Но свят на съюзи, а не свят на племена, както е нашето днешно настояще. И свят на баланси, в които ние трябва да участваме, мислейки за своя, Българския, траен, а не днешен, временен интерес. Мислейки, а не симулирайки “мисловност”, прикривана зад тарикатски, подмушени ни, пиарски и политкоректни фрази.

И още нещо – не сме успели да разберем, че споделянето е не непременно честно, когато си неук или съзнателно “прост” (продажен).

И накрая, преди многоточието, да бъдеш патриот не е нужно непременно да бъдеш най-викащият. Истинските, добрите, скромните са анонимни. Грешката им да бъдат свенливи, сякаш невидими, позволява на примитива да обсеби правата над думи и смисли, които са ничии. И не могат да бъдат притежавани. Камо ли приватизирани, както е днес около нас.

Всъщност – кои сме ние? Ние познаваме ли се? Разбираме ли се? Знаем ли си историята?

Всъщност – за къде пътуваме?

Началото и краят на текста е като живота.

Животът на човека започва и свършва с въпроси. Животът, където и да го живееш, който и да си, е низ от постоянни съмнения.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>