Пружинка или колелце

 

 

 

Един от най-здравословните начини да сме като другите, успяващите народи е да правим постоянни опити да четем местните новини през очите на един посетител, турист, гост от някоя от “белите” държави. При цялата условност на белотата, която съществува през хилядите свои нюанси по света, към който уж се стремим.

Не че те, гостите, са по-умни от нас, не че са свръх-човеци – просто те живеят в страни, в които има повече правила и произтичащата от правилата логика в живота им. Логиката, която дава надежди, отключва мечтите от занданите на страха и произвежда бъдеще. А вероятно – и щастливи хора, след щастливите кокошки.

Колкото и да искаме да превърнем местната реалност в култ, без да култивираме промяната като единствен, вечен път към “уникалността” ни.

И независимо от постоянният шум на местни “просветители”, “будители” и всякакви “възрожденци” с калкулатори в мислите, зовящи се патриоти, ние никога не можем да надговорим света и новините му. Такъв път води единствено към ада на илюзиите, които растящи, ще ни смачкат, сринат, само-унищожат. Без да ни питат. Просто и социалните закони не подлежат на преговори и настройване към местните “обстоятелства”.

Впрочем, физическите, също, въпреки нашите вечни и неуспешни “битки” заради все по-откровената ни и безсилна неграмотност.

Светът е голям и от всякъде дебне спасение за здравия разум. Трябва наистина да си напълно убеден в крайната и вечна победа на примитивността, привидната простоватост на вижданото, да си дълбоко провинциален хитрец, “издигнал” над видиотените (по дълбоко твое убеждение) “твои” слушатели, почитатели или следовници за да имаш мечта – процъфтяваща страна, пълна с нещастни, смачкани, уплашени и докарани до инстинктите си жители, обитаващи територия в Европа, гордо наричани граждани, дори граждани на Европа.

Ограничеността на един човешки ум, ограниченост физическа, времева, функционална може да бъде спасена единствено, само с едно отдавна “измислено”, изобретено от другите народи “откритие” – споделянето в условия на вечно състезание, Наричано и конкуренция.

Цялата днешна, вчерашна и утрешна (явно) “наша” битка с времето е един обречен, не уникален, без принос към историята на света опит да бъде спряно времето. Да бъдат изградени стени в умовете на всички – мислещи, такива, които си мислят, че мислят и на онези, които още не са разбрали силата на свободата и избора.

Обречеността на тези опити не пречат на всички “заинтересовани” да водят перманентна, привидно успешна, хибридна война с разума. И с времето. Тихичко надявайки се, че “историческата правда” е на тяхна страна. Вероятно с правдата бе така, но с истината, през XXI век, работата не е същата.

Наивността, илюзиите, че времето може да спряно, ще изиграе лоша шега на такива “илюзионисти”. Живот в магическата реалност на лъжите, няма. Няма и да има тук. Колкото и префинените дозатори на истината да са надобряващи в техните мисли.

Векът е XXI-ви, времето лети. Лихвите се трупат. Уроците заничат зад ъгъла на тичащата към нас история. Светът никога вече няма да бъде същият. И за разбралите го, и за “непожелалите”

И за не-поискалите да п(р)огледнат, да чуят цъкащия часовник на историята, в който ние просто сме една малка брънка, едно колелце, зъбато, озъбено на съседите си, неистинско, а не пожелали да бъдем пружинката, част от световната и вечна промяна.

И сред “тишината” на привидното ни безвремие.

Светът не е същият – влезте в новините!

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>