Заради едноТо его

 

 

 

Не зная кой и кои как го разбират или не онова просто нещо дето го пише по “религиозните книги”? Онова нещо дето му казват “моля за прошка”.

Но се оказва, че най-тежкият път, които ние хората изминаваме към своя храм, оня дето е вътре в нас, и в който никога не лъжем е пътят към извинението пред другите, изричан простичко като “извинявай”.

Търсейки се, чудейки се, не виждайки, най-вече не искайки, заслепени от себе си, да видим Господ, който ни кара по неговия тих, невидим, мек, благ начин, да се сещаме постоянно за своята роля на Негови следовници и грешници.

Когато Господ ни покани към храма, а ние се “свеним”, отбягваме Го и си мислим, че сме Го победили, надхитрили сме и другите, ласкаейки се от всесилието си, тогава точно идва съдът в нас. Съд от който няма оправия, няма емиграция, няма амнистии, няма и извънсъдебни споразумения, колкото и заслепяваща гордост да ни е обладала.

Тогава точно започват мъките, които искаме или не – не можем да скрием от себе си. Тогава се отключват компенсациите, зависимостите и бягствата, които никога не са бягства, а пропадания, дори разпади.

И всичко разказано е заради едно “просто” нещо – бягството от усещането за слабост, което растейки в нас ни превзема, през видимите демонстрации на слабост, опаковани като сила, мъжкарство, всесилие, дори власт. Заради едно его, което ранено, се бори да покаже на другите всичко друго, но не и истината, която иска едно просто “извинявай(те)”.

Просто е потресающо колко е безумна човешката природа когато иска да избяга от себе си и истината за себе си, изречена като “сгреших, простете”.

Накрая, идва винаги смирението и срещата с Него. Искаш, не искаш, признаваш, не признаваш – с цената на мира в душата и оживявайки. Признавайки си, че не си всесилен и че Него Го има, дори невидян.

При всеки друг сценарии – продължаваш напред, към пропастта и разпада. И към смъртта.

Всъщност Животът е низ от избори. Всеки от тях – решаващ, важен, съдбовен.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>