Законите, дето не “знаем”

 

 

 

Из новините на деня: 15-годишен ученик от гимназия в Благоевград е приет в реанимацията на градската болница след бой в час по физическо с негов съученик. (офф)

Дали има все още някой дори малко трезво мислещ, който да се съмнява какво ражда опошляването и чалгизацията в душите ни? Животът без правила? Кърпенето на душите с илюзии и лъжи?

И ако възрастните (в по-голямата си част) имат някакви задръжки и страхове, и контролират (колкото-толкова) реакциите си, то за децата, където инстинктите са на една ръка разстояние – всичко, държащо ги “прилично” пада за миг като кегла в игрална зала, повличайки всички съседни кегли-задръжчици.

В нашето традиционно, провинциално, не разбрало за модерността в мнозинство си общество, сред объркаността и противоречивите сигнали, които ние, възрастните, изпращаме към децата ни, през образователната система, която е жив, скърцащо досаден анахронизъм в XXI век и която не иска да се промени, ние не трябва да сме учудени от “резултатите”. Досадените, но пълни с енергия деца, живеят скучно и онова във всяко у тях, което е битката им да се докажат, да се утвърдят, избива. Избива в агресия, която ще става все по-видима.

Ако някой си мисли, че тук, по днешните Български земи, живеят свръх-човеци със свръх-задръжки, то той се лъже. Със сигурност днес разбираме (за кой ли път), че тук не живеят и свръх-деца.

Драмата първо е хоризонтална, между хората, после следвайки законите на психологията, тя се премества нагоре, нависоко, вертикализирайки се.

Наричайте я диалектика “тая история”, казвайте му безсилието на мравките, зовете го закон на трансформацията на потенциалната енергия в кинетична.

Физическите закони имат превод в “законите” на психологията. Учил, не учил, разбрал, не разбрал – винаги сме техни “потребители”.

Първи жертви са винаги децата, невинните. После сме ние, “невинните” свидетели, възрастните.

Накрая – няма спасени(е). До осъзнаването на истинските корени, които са винаги невидими за очите, но не и за мислите на мислещите. Ако са мислещи. И искрени, а не политици по днешните “стандарти”.

 

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>