Светът е прекрасен, дори когато е малък

 

 

 

Когато Социологът се събуди тази сутрин той не знаеше кой е, името му бе сякаш изтрито от паметта. Всъщност той не разбираше дали е буден или спи. По-вероятно бе буден.

Понечи да се опипа, сънен се дотътри до огледалото и се само-провери – “да, той бе”. Но кой бе? Оттук започнаха спазмите на мислите в главата му. Погледна лицето си в огледалото, там той видя познатите си свити очи и странно сбърчените си вежди. Отдавна не се бе гледал така питащо, сякаш чакаше огледалото да го спаси и да проговори, изричайки изгубилото се име. Усещането, че е без име бе ужасяващо болезнено, защото знаеше, че е Име в Социологията – в това бе абсолютно сигурен. Голямо Име.

Спомни си едни много любезни усмивки на едни много лица, които му показваха истинско уважение, които сякаш надничаха зад раменете му в огледалото. После, след миг, тези лица му се изгубиха, загубени сякаш заедно с името му, в което той бе сигурен, че е голямо, по-голямо от него. Сега той бе малък, сам, анонимен и уплашен пред себе си.

Името му се губеше, не помнеше какво бе казвал в някаква телевизия, където даде едно прекрасно (последното, бе сигурен) интервю пред една хубава дама, която изпитваше дълбоко уважение към него, гледайки го с влажен оглед с очи, на двайсетина сантиметра над дълбокото й деколте. Социологът помнеше деколтето, но не и лицето и името. Те и телевизиите бяха толкова еднакви, и те му се губеха.

В този момент той знаеше само, че е Социологът – оня дето едновременно изследва, предсказва и описва едновременно миналото, бъдещето и настоящето. Сутринта преваляше, започнаха да звънят по мобилния му телефон, но никое от имената, които се изписваха на екранчето не му говореше нищо. Социологът се уплаши много, защото той бе разказвал много истории, а те не бяха една и съща история по отделните студия. Сега му се струваха смешни, сякаш объркани, лъжи (май), които сякаш бяха погълнали името му като в онези дупки, дето поглъщаха хора, автобуси и коли. Всичко бе изчезнало.

Помнеше само, че вечно си говореше с някакъв човек – негов стар приятел, леко възрастен, говорещ бавно, вече от запаса, който му споделяше своите мисли. Тези мисли много помагаха на Социологът – в това бе твърдо убеден.

Дойде обяд, телефоните се успокоиха, огладнял Социологът отиде при хладилникът. В този момент – като от кутия на Пандора оттам се изсипаха скалпове. Много скалпове на жени и мъже, ужасяващо много. Социологът пропадна в някаква яма отново, явно припадайки, а може би си удари главата в пода.

Минаха неясни минути или часове. Социологът се разбуди. Страхът от липсващото в главата му име започна да го плаши още повече. Пусна телевизора, за да види някое познато лице, да прочете името и да му се обади и въпросният негов колега да му напомни за неговата самоличност – бе си измислил и телефонна сценка, за да скрие неудобството, което го плашеше и обземаше все повече като страх от безсилието му. За негова радост – обявиха появата като събеседник на някакъв (непознат му) политолог. И той зачака да се появи в екрана неговото спасение. Бе сигурен, дори бе убеден, че в телевизора влизат малко хора, все негови приятели, колеги.

Дойде моментът и Социологът напрегнато хвана молив, за да пише на някакъв лист името на колегата. (Той провери – можеше да пише и това го обнадежди). Когато предаването започна и гостът се появи в екрана, Социологът падна пак на земята повтаряйки историята, която му се случи преди някакво време пред хладилника в кухнята. Когато социологът се събуди от второто падане, той смъртно взе да си спомня какво му се случи. Той бе паднал, защото бе видял себе си на запис, а журналистката бе онази с дълбокото гърлено говорене и дълбокото деколте.

Дойде вечерта. Зазвъняха телефони, пак засветкаха непознати имена по екранчето. Пак стана страшно, защото тъмнината направи светът още по-малък, а Социологът – още по беззащитен в осъзната му само-анонимност. Легна си гладен, с няколко цицини, дълбоко объркан, но и с надежда – той много добре помнеше, че сутрин бе ставал рано, а някакви таксита, поръчани от телевизиите го вземаха, за да разказва чутото от своите приятели, вече запасняци. (Спомни си, че приятелите-разказвачи бяха повече от един.)

Нави си часовника за 5 сутринта.

Стана навреме. Облече костюма, върза си връзката (обнадежден, че има памет) и зачака пред своята къща да дойде таксито – като бе ставало много пъти и помнеше много добре. Хора минаваха покрай него, отивайки на работа, но никой не го поздрави – той никога не бе познавал свойте съседи – явно и те не го знаеха. Само едно дете извика на майка си, отминавайки – “мамо, мамо – това е оня дето татко му вика голем тъпак.”  Майката, от неудобство сръга детето, а Социологът се направи, че не е чул. После се обърна на другата страна и продължи да чака с една единствена надежда, едно такси да спре, а шофьорът да го попита “нали това сте вие, Социлогът (и да каже неговото име).” Стана някъде към 8 и 30 – такси не дойде.

Социологът посърна, прибра се в къщи и се замисли. Всъщност кой съм аз. Какви бяха тези скалпове (които той не смееше да провери дали са там в хладилника, бе много страшно). Защо детето говореше тези глупости си на майка си за него явно? Защо хората, които минаваха покрай него сутринта (докато чакаше таксито) си обръщаха главите, а някакъв, не много възпитан (явно, говореше ядно) спомена нещо за негови роднини? Какво им бе направил? Та той, Социилогът, само разказваше истории, които винаги се сбъдваха. С какво той бе по-лош от една врачка или от онези дето са му колеги от предаванията по другите пояси (дето не са за социолози и политици), разказващи за бъдещето, миналото и настоящето, винаги объркано, както и той (май?) правеше. Това за врчките той го знаеше, но пък си спомняше, че колегите им казваха нумеролози или астролози. Вземаха доста пари (товаб бе болезнен спомен за Социолога) и той го помнеше. Твърдо. Бе убеден, не се лъже.

Социологът отново приседна на леглото, опипвайки главата по местата, където го болеше (явно бе падал), после се оказа, че бе заспал.

Малко по-късно Социологът се събуди – всичко бе нормално. Обадиха му се от някаква телевизия, от един сайт му поискаха коментар, който той да напише в блога си, а те да препечатат. Седна на бюрото, пусна компютъра и отиде с Гугъл. Написа “сън социология ” и се сепна. Прочете своята история, написана от някакъв анонимен, който бе негов колега явно.

Помисли си само колко е малък светът, обади му се неговия приятел дето все ги знаеше нещата, защото те се сбъдваха, както по-късно и прогнозите, описвани от изследванията му. Там всичко винаги съвпадаше.

Светът е прекрасен, дори когато е малък – помисли си той, говорейки със своя приятел по телефона, който му разказа какво ще види в новото проучване. Проблемът с името му бе изчезнал. Той знаеше кой е, изведнъж многото разказвани истории сякаш се наредиха пред очите му като бални двойки – история-слушател, слушател-история и затанцуваха вихрен танц – оня танц, който Той знаеше добре защото той му автор (бе горд да си го мисли), хореограф, ръководител (такъв бе, няма съмнение).

В далечината зад танцуващите двойки стояха, омагьосващи го, лицата на неговите приятели-разказвачи на бъдеще, минало и настояще, аплодирайки танца. И Него, разбира се, Социолога с име.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>