Мисли на килограм (ново зареждане)

 

мания magazin_mania_blagoevgrad_otkrivane

 

По улиците на градовете на България напъват, настъпвайки тихо, но все по-видимо и завладяват нови територии магазините за дрехи на килограм. Ако преди години това бе бизнес, който бе срамежливо стоящ по крайните квартали, то днес тези магазини са в центъра на градовете, сред гмежта и течащия делничен, цветен или сив живот. Срамежливостта, дори погнусата от срещата с чуждата дреха, си тръгна и от централните части на града.

Зад този бизнес, надничащ все повече в кладенците на душите ни, стои Животът, Той, а ние се оглеждаме в потрепващото и светещо дъно на тръбата, стискайки перилата и гледайки своя силует, по-жив от нас, там долу, на дъното.

Всъщност, замисляйки се, преживявайки сцената, ние можем да разберем за ставащото в душите, мислите и най-вече в живота на хиляди, милиони българи. За да изминеш тоя път в мислите, е нужна победа в битката в подсъзнателната съпротива от срещата с чуждата самоличност, носеща духа на бившият собственик на една дреха.

На всяка витрина, без разлика магазина, мястото му и името му, стои винаги един единствен надпис: дрехи на килограм, всяка седмица ново зареждане (дата).

Бил съм неволен свидетел, и то не наскоро, на хора от (псевдо) “елита”, които със слънчеви очила в облачно време, с оглеждане кой гледа да се шмугват в пълните със стока от цяла Европа магазини за дрехи на килограм. Минавах случайно и бях стреснат от видяното. Никога не си позволих да коментирам видяното до сега – като и не го правя днес, не казвайки името. То няма наистина значение.

Хората, които влизат в такива магазини са добре облечени, техните лица са спокойни, те са професионалисти, преодоляли са бариерите в мислите си.

Разказаното до тук е невидимо, некрасиво за новините, носи срам, който не може да бъде коментиран като новина. Никой не иска да потърси мнението и да вземе интервю от посетителите на магазините втора ръка. Невидима конвенция на взаимното уважение е превърнала това явление в “невидимо” за нас.

“Естествено”, конвенция, договор за ненападение над душите няма когато стане дума за дозирани изпускания на ужасяващи детайли от съдбата на едно дете, “доставено” на новините в куфар, купен от Русия. Всеки детайл е нужен, позволен, всички драги зрители стават част от разследващия екип, барабар с новинарите, новинарките и шефовете им, разрешили и чули молбата (от “оторизираните”, оторизиращи репортерите)  за това дълготрайно изтезание над човешкото. Да бе само това.

От другата страна на живота – шумната, нахалната, напиращата да обладае мислите ни и да ни вкара в коловоза на “правилността”, е пълно с кандидати.

Тази история с дрехите втора, трета, четвърта ръка дрехи, които ни заливат все повече е сякаш смешна, жалка пред заливащата ни вълна от мисли втора, трета употреба, които ни удавят с вехтите “идеи” на модерни втора – трета – четвърта употреба политици.

Няма нов внос, няма запад, няма нови лица – има само едно единствено, повтаряно десетилетия действие – зомбиране, с едничка цел спирането на времето и убиване на дори минималните симптоми на промяна в мислите на хората – през мисли на килограм, постоянно ново зареждане, без внос на чужди идеи, за разлика от дрехите, винаги от “престижни” дестинации – непременно – Западна Европа.

И колкото повече няма промяна, не реформа, а радикална промяна – толкова повече ще има внос на “дрехи”, които само ще прикриват безсилието и голотията на днешното политическо, което се вижда в лицата на хората, на нас, живеещи все повече като саморазпознали се втора или трета ръка хора, гости на цивилизацията.

Хора, облечени със старите дрехи на онези, за чиито принципи на живот ние дърдорим, без да разбираме, но носим техните стари дрехи, защото не се променяме.

И всекидневно ще ни заливат вехтите мисли на вехти полит- “войводи” и други борци за тяхната “правда”, която е уж наша. Мисли за килограм, уж ново зареждане, но всъщност вехти лъжи за наивници, каквито сме в мислите им – хора, втора ръка, готови да “купят” вехти сливи за нова смет.

През поредното (пре)зареждане на местния медиен и житейски селкооп, наречен местна политика, пълен с мисли на килограм, минали през главите на безброи говорещи, но не мислещи глави. с USB-та, пълни с MP3-ки със записи и PDF-и вместо мисли и образи с лични идеи.

 

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>