Фабриката за производство на роби фалира

 

 

 

 

Краят на властта на примитива над разума и стандартите на нормалния свят, все повече наближава. Без екзалтации, без шумни откривания и рязания на ленти, без директни предавания от мястото на събитието и масажистки на мисли с микрофони в ръцете, без мажоретки с къси полички, медени менчета и китки здравец. Медените питки са се изтъркаляли някъде.

Официални, публични лица в тази история, няма. Невидимо, тихо, и все по-видимо за пожелалите да виждат – светът се променя.

Това, за което говоря, се случва сред океана на помията, сред парада на примитивните думи и водевила, между лицата, които не струват 5 лева, но са “успели”, милионери, водещи (всъщност водени) експерти и медийни великани (сурогати, любимци на себеподобните) който ни набутват в очите (мислите) като единствено “вярната” картина и “истина” за живота около нас.

В живота на мравките, на анонимните, на тези дето не са в новините, в момента се случва тиха революция. Все повече хората, които истински могат (и го осъзнават, осмислили са се) престават да продават труда си за шепата жълти стотинки, които щедри “издигнали се” Андрешковци или Бай Ганювци са “готови:” да им дадат с широките си и мазни пръсти.

Мъчително, невидимо за статистиката, расте самоуважението към труда, всъщност самоуважението към самия себе си.

Слугинското, робското, зависимото, контролираното от страховете мислене си тръгва. Не че хората са станали по-безстрашни – просто вече няма какво да губят. Не цитирам Маркс… Просто – те са теглили една майна на робското у себе си – осъзнато или не.

По-вероятно – осъзнато, мъчително изплуващо от подсъзнанието – към територията на осъзнатите, мислите, които те са способни да произнесат с думи пред един трети..

Процесът е мъчителен, неравен и невидим сякаш. Диктатурата на имащия пари простак, самовлюбеният примитив, тариката, си тръгва. Не е нужно да си социолог или анализатор – примерите преливат покрай нас – просто те трябва да бъдат потърсени от очите ни – ние виждаме винаги това, което си позволяваме да видим, разбирайки вижданото около нас като процес, а не като парченца от мозайка.

Това няма как да го прочетете в новините. Но този процес е все по-видим, забележим. Днес по по-големите градове и сред по-учените и умните, утре – сред другите, които ги следват, гледайки от примера на лидерите, различните, осъзналите се, започнали да живеят дори с мъничко по-добре.

Мечтата на цената на два метра плат, някой да ти ушие безплатно костюм, умира завинаги. Станало веднъж, в представата на един човек, това е безвъзвратен, еднопосочен акт на счупване на робското. Стигнал веднъж до “точката на пречупване” на роба у себе си – никой не се връща към робското, слугинското, зависимото. Такъв човек не ражда, не не възпитава деца-роби.

Неговите деца никога няма да се върнат при съдбата на своите предци.

Единствен съюзник, донор на сила и вяра в промяната е Истината. Лъжата прави от човешкия род роби, а истината ни връща свободата да бъдем хора.

Пожелайте да видите – и ще го забележите – това НЕ е нахъсваш, възбуждащ текст. Всеки пожелал да бъде свободен, първо в мислите, после в делата си, ще го види.

Време му бе и това да стане все по-масово. Фабриката за производство на роби и мислене на слуги фалира.

Пожелайте да виждате – и ще го видите.

This entry was posted in Uncategorized by Jurii Jordanov. Bookmark the permalink.

About Jurii Jordanov

Винаги съм мечтал да пиша. И никога не ставаше освен позната младежка графомания, произвела доста стихове и останали живи и днес в едни пожълтяли листове. После животът ме подкара в своя коловоз - и от инжинер, после програмист, станах търговец на своя труд, а сега - "капиталист", ерго - сам отговарящ за себе си и за няколко десетки съдби на моите служители. Писането остана желание до момента, в който през 2013, България се събуди. Вярно бе и е "колкото-толкова", но се събужда и днес. Има една мисъл на Джакомо Леопарди, писал и мислил за хората и поведението им през XIX век, която най-добре описва това, което си мисля, че е най-важното в живота ни - Истината. Най-мразени са винаги тези, които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава.. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовавалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от Небето, стага то да им е било спестено на думи.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>